— Пъпната връв го е удушила — обясни ми Мод с театрален шепот.
— Какво?
— Бебето е мъртво. Пъпната връв се бе омотала около вратлето му — тя мина край масата и старателно духна ароматизираните свещи, които Вивиан бе изровила отнякъде и бе запалила на зазоряване.
— О… — по онова време нищо не разбирах от пъпни върви, а и за ражданията знаех много малко — само това, което бях виждал по-рано един-два пъти, самото сурово, кърваво събитие.
Джандрий, сгушена под завивките, ми изглеждаше страшно отслабнала. Бе изтощена и телесно, и душевно, косата й бе на влажни фитили, а лицето много бледо. Бе в полусъзнание, и поне за неопитното ми око изглеждаше така, сякаш самата тя умира. Мод, макар и на свой ред със сигурност да се нуждаеше от сън, остана край страдалката и търпеливо говореше и действаше така, както говорят и действат винаги милите, готови да помогнат жени, когато друг е в беда. Наново бе сменила чаршафите и дрехите й и сега кървавите дрипи лежаха струпани в един от ъглите на стаята.
Джандрий се бе вкопчила в трупчето на бебето и отказваше да го отделят от нея. До момента, когато Вивиан, също готова да помогне — това й беше навик, на третия или четвъртия опит успя да изтръгне дребното неподвижно телце от ръцете на майката, а после го подаде на мен, все още увито в разкошна кърпа. Предполагам, че единствената причина Вивиан да постъпи така беше, че се случих наблизо, а тя се надяваше да се отърве от бремето по някакъв начин.
Бран, който не беше мигнал, седеше изтощен на стол до кушетката. И неговото лице изглеждаше сякаш смъртта го е победила.
Вгледах се в синкавото личице на малкото трупче в ръцете ми и импулсивно погалих голата, набръчкана главица. В никакъв случай не беше първата смърт, която бях виждал, не беше дори първото мъртво бебе, но ме порази, така ужасна беше, и нямах представа какво да кажа, макар и в същото време да копнеех да помогна с нещо.
Погледнах и видях, че Бран приближава с малка чашка в ръка, която бе напълнил с вода от гарафата на масата. С няколко думи и един-два жеста той ми показа как иска да държа мъртвото детенце, изля кръщелната вода върху главата му и промърмори нещо на латински. Това бе първото кръщене, което помнех да съм виждал, и макар да не усетих магия в простия ритуал, той дълбоко ме впечатли. Бран се извърна, постави внимателно чашката обратно на масата, и продължи да стои прав, взрян в нищото.
Мод и Вивиан току-що бяха привършили с измиването на Джандрий — бяха я сложили да легне в чисти чаршафи и й даваха да пие вода — когато усетих немощно раздвижване в ръцете ми и дочух слаб, почти недоловим плач. Той бе последван от решителен гърч и силен писък, страстен и настоятелен.
Когато детето, придобило здрав розов цвят, засука гърдата на плачещата майка, потресените родители взеха да си мърморят нещо за имена, но според мен се страхуваха да му изберат име.
Мод и Вивиан замънкаха взаимни обвинения коя от тях е била толкова сигурна, че бебето е мъртво.
Бран, изтощен от люшкането между противоположни чувства, ала вече баща, се строполи в едно меко кресло с възглавнички и заспа, преди да успее да вземе решение какво да правим със смъртната опасност, която все още ни дебнеше. От онова, което знаехме за Комор, нямаше причина да си мислим, че хората му са се отказали от преследването.
Отсъствието на водача ни, който леко похъркваше, даде на нас, останалите, възможност да вземем решение. В момента Джандрий бе по-неспособна дори от мъжа си да говори разумно, а аз бях дете, много полезно при шпиониране на разни неща, но на което не можеше да се има доверие, що се отнася до правене на избор. Така че Мод, Вивиан и Ивалд седнаха на масата с Пресуши шише, който единствен имаше вид, че се опитва, или поне се преструва, че се опитва, да скалъпи някакъв план за действие.
Останалите членове на импровизирания съвет май доста лесно се разсейваха.
— Всички тези прекрасни неща… — обади се Вивиан замечтано и прокара ръце по зелената си рокля. — Знаете ли какво? — тя се прозя. — Чудя се, дали пък тази къща не е Камелот.
Всеки от нас бе чул по стотина вълшебни истории, в които се разказваше за великолепието и богатството, на които са се наслаждавали крал Артур и неговият двор преди падението. В легендите се разказваше за злато и безценни камъни, за фино стъкло и слонова кост, за кехлибар и за какво ли не. Ами онези тайнствени знамена и превъзходните доспехи и оръжия, които бяхме открили?
Мод изфуча.
— Тъпа гъска! Тази къща е нова, толкоз нова, че не е довършена още! Пък и Камелот е бил много по-голям.