— Ти била ли си там? Виждала ли си го? — Вивиан говореше едва-едва, готова всеки миг да млъкне по принуда.
— Не, не съм — старицата разтърси буйно глава. — Но всеки знае, че е бил много по-голям и много по-красив от тая къща — тя се огледа и подсмръкна. — Макар че даже и тая къща е твърде хубава такива като нас да живеят в нея.
Вивиан извърна поглед към Бран и му заговори — едва тогава си спомни, че той спи.
— Бран, ти виждал ли си го?
Водачът ни отвори очи, стреснат посред съня си.
— Какво?!
— Извинявай, че те събудих. Камелот, за Камелот говорим. Замъкът на крал Артур и градът край него.
Бран, отново взрял се в далечината, поклати глава и тихичко произнесе една-едничка дума: не. Очите му отново се затвориха.
— Ние сме прости хорица — обади се Пресуши шише. — Всички до един.
Той се намръщи и разклати чашата с вино в огромното си ръчище, но не се опита да я изпразни на един дъх.
— Разбира се! — Вивиан с гордост погледна ръкавите на новата си открадната рокля. — Но… но дори и в двора на крал Артур все някога трябва да са идвали пътуващи актьори. Много би ми се щяло да ги видя!
Възрастната жена се засмя.
— Може и да са идвали, но ти никога няма да отидеш там! Камелот е бил разрушен веднага след смъртта на Артур. — Мод често разговаряше за катастрофи по такъв начин, че нещо в тона й подсказваше, че сякаш я влече към тях.
— Така ли? Откъде знаеш? — Вивиан бе упорит мечтател.
— Всички така казват. — Мод винаги бе смятала това за решителен аргумент.
— И как е бил разрушен?
— Ами май са го подпалили. Която щеш къща или крепост ще изгори, ако се промъкнеш вътре и подпалиш дървенията.
— Но ти нали никога не си била там? Никога не си го виждала?
— Нали тъкмо това ти казвам. Не съм. Тия, дето са го видели, според мене не са били много. Онова другото вино по-сладко ли е от това? Я аз да го опитам…
— Ето на! Всъщност ти не знаеш! — Вивиан се вкопчваше и в най-маловажния повод за тържествуване. — Може пък стените на Камелот още да са цели. Много ми се иска да го видя. Пък и кой е казал, че Артур наистина е умрял?
— АРТУР ЛИ? — Мод отново изсумтя и се усмихна. — Той е умрял, умрял, умрял, малката. Насекли са го на парченца в битка.
Сякаш смушкан с остен от споменаването на някой, накълцан на парченца, Ивалд измърмори нещо и скочи на крака. Едноръкият бе задрямал на масата, положил глава на здравата си ръка. Беше изпил порядъчно количество вино и явно все повече се стягаше, сякаш предчувстваше някакво нещастие. Сега се извърна и излезе от стаята със забързана стъпка. Ивалд все още бе облечен в собствените си износени дрипи, единственият от групата, който все още не си бе сменил гардероба.
— Страх го е като жена! — измърмори Пресуши шише и поклати глава. Оригна се на печено прасе и на разни екзотични храни. — Нищо чудно, че е избягал от Северните земи. Там мъжете не могат да постъпват така. Сигурно ще се върне да готви и да пере.
Минаха минута, две, но Ивалд не се връщаше.
— Тичай след него, Амби — нареди ми Мод. Изглеждаше не повече уплашена от самия Пресуши шише. — Виж какви ги е намислил. Май просто е отишъл в клозета да драйфа. Много яде и много пи, твърде бързо и на гладен стомах.
Кимнах и тръгнах да го издирвам. Не беше необходима зряла преценка, за да се схване фактът, че Ивалд се държи безхарактерно. Можеше и да е женствен в някои отношения, помислих си, пък и със сигурност не беше от типа воини, но обикновено не бе подложен нито на пристъпи на паника, нито на тежко пиянство. Имахме право да знаем дали в предизвиканото си от виното безпокойство едноръкият няма да свърши някоя щуротия, която да създаде на всички ни нови проблеми.
Ивалд не се виждаше никъде в пустата кухня, нито пък в малката пристройка-оръжейна. Нито пък в обора, нито в недалечния нужник. Щом пристъпих настоятелно, ала сънено навън, в светлината на ранното утро, за да продължа диренето си сред сивите скали с чудати форми, изпълващи крайчеца на тесния полуостров, долових през отворените врати и тесните прозорци гласовете на тримата, които бяха останали будни в голямата зала. Пресуши шише, Мод и Вивиан се опитваха да натъкмят някакъв план, чрез който да измамим хората на Комор или всеки, който се появи на портата, като се преструваме, че сме пълноправните господари на това място.
— … което и да е то — заключи Мод. Можех да си я представя как се оглежда недоверчиво.