Пресуши шише, който винаги се бе старал да поддържа репутацията си на много вещ по римските въпроси (и по много други), твърдеше, че този комплекс от сгради сигурно е бил построен, за да приюти, да предпазва и да крепи някаква мъничка тайна секта или храм, вероятно — оракул.
Мод доста се съмняваше в това, но Пресуши шише продължи да настоява, че мястото било твърде разкошно за прост военен пост, и твърде далеч от градове и села, за да бъде имение на земевладелец. Нито пък имаше признаци да е обитавано от някаква общност, посветена на която и да било религия, нова или стара, за която бе чувал някога. Никоя от стаите нямаше вид на обща спалня, нямаше и килии, а впечатлението от разпределянето на дрехите и другите неща бе такова, сякаш мъже и жени си бяха споделяли определени спални.
И какво оставаше? Оракул!
Самоувереният глас на Пресуши шише взе да утихва — продължих да се отдалечавам от къщата и да се оглеждам за Ивалд сред лабиринта от високи скали.
Пресуши шише скоро се оказа прав за оракула, но при обстоятелства, много по-сложни, отколкото си бе въобразявал някой от нас.
Само след като бях изминал към две дузини крачки зад къщата, на няколко метра от постройките (по-късно се оказа, че сред тях няма истинско помещение за прислугата, но докато се уверим в това, не преставахме да се чудим къде са живели слугите), се натъкнах на сграда без покрив, заобиколена и почти скрита от високите скали. На пръв поглед човек би помислил, че и тази постройка не е довършена, но повторният оглед отбелязваше, че недовършеността си имаше друга причина. Всъщност това бе развалина и изглеждаше много по-стара от всички останали съседни сгради. Дори и когато е бил цял, параклисът (скоро се сетих, че е параклис) е бил много по-малък от къщата, по-малък дори от голямата зала, където се бяхме подслонили, може би едва десет крачки дълъг и наполовина толкова широк. Локвите от снощния дъжд все още покриваха каменния под. Стените някога са били варосани и по тях личеше, че сградата е била християнска църква или параклис. И преди бях виждал кръста достатъчно често другаде, пък и нали носех много по-малко, изрязано от рог също такова кръстче на ремъче на врата си — единственият дар, който си спомням да съм получил някога от майка си. Но в този параклис кръстовете бяха отлети от хоросан или изрязани от камък, дърво или рог, някои — с образа на Разпнатия, други — не, едни — още здрави, други — вече потрошени.
Явно след като малката сградичка се бе срутила напълно, на същото място е било издигнато или възстановено по-стар вид светилище. Като гледах останките от стените, не можех да преценя кой бог е дошъл тук най-напред.
Имаше и други символи, които не познавах толкова добре. Бронзов елен — както ми казаха по-късно, той определено бе символ на Вотан. Тук бяха и гарванът, и вълкът, които също принадлежаха на тъмнокосия, едноок бог на северните хора.
Бръмченето на мухи — нетърпеливи и гладни в тази ранна пролет — и сладникавата миризма свидетелстваха за наличието на някаква мърша. Може би тук ритуално бе разсипвана и разплисквана кръв. По всяка вероятност неотдавна — трудно бе да се каже след дългия дъжд. Чудех се дали тази кръв е човешка. Всеки бе чувал истории за човешки жертвоприношения, извършвани от друидите, наред с други, но никога не бях виждал при ритуал да се убива нещо по-едро от гълъб.
Ивалд бе седнал на голия каменен под в средата на малкия параклис и се взираше в стената — стъкленият му поглед бе насочен към няколко религиозни символа. Не бих могъл да кажа към кое божество, към стария Вотан или Христос, дошъл относително скоро от далечни земи, бе насочено напрегнатото му внимание. Може би имаше и трети кандидат, загубен някъде из белезите по стената. Тялото на едноръкия се полюляваше лекичко и той изглеждаше толкова странно, че почти се боях да го доближа и известно време само го гледах от разстояние.
Най-накрая нарочно взех да стържа с едната си нова обувка по мокрия каменен под. Разнесе се слаб звук. Ивалд трепна и забеляза присъствието ми.
Промени положението си, обърна се и се заоглежда. Най-накрая ме видя.
— Амби — обади се той. Нищо не се бе променило в лицето му, но гласът му идваше сякаш отдалеч, и след като произнесе името ми, отново млъкна.
— Да — казах аз. — Добре ли си?
Ивалд се бе втренчил в мен по начин, който ме накара да се дръпна малко назад към отвора в порутения зид, където някога бе имало порта.
— Ивалд — повторих. — Добре ли…
Гласът му бе прегракнал.
— Когато Комор ни настигне…