— Да? — страх, заразният ужасен страх на Ивалд изведнъж сви гърлото ми. Трудно ми бе да кажа каквото и да било.
Севернякът вдигна едрия си блед юмрук и забелязах, че той трепереше.
— Знаеш ли какво прави той с децата? Какво ще направи с теб?
— Не — стаих дъх аз.
— И на бебето. По-добре изобщо да не бе започвало да диша. Знаеш ли какво ще направи с всички нас?
Исках да се обърна и да избягам, но сякаш краката не ми се подчиняваха.
— ЗНАЕШ ЛИ?
Безмълвно поклатих глава.
Гласът на Ивалд ме задържаше сякаш с магия, но силата му не идеше от магия. По-скоро бе страх — по-дълбок и по-стар и от най-старите заклинания.
— Чух какво направил с едно село, което го ядосало. Хората му отвели селските деца… — гласът му замлъкна, все едно се бе натъкнал на преграда. Отнесените му очи се впиха в мен.
— Не мога да гледам това — добави той съвсем просто, сякаш разговаряхме за някакъв елементарен факт. Той повтори: — Не мога вече да гледам такива неща. — Сега гласът му си беше същият, ясен и прост. Със същия тон би могъл да ми каже например: „Имам само една ръка и не мога да подхвърлям едновременно три топки“.
Студената боязън бе проникнала в самите ми кости и не се сещах какво бих могъл да кажа. Най-накрая се откъснах, оставих Ивалд в параклиса и напрегнато се запътих да докладвам на другите.
VII
Когато му разказах как съм открил параклиса, Бран прояви съвсем слаб интерес. Успокои се, щом чу, че Ивалд не е свършил нищо отчаяно, нито е на ръба да го направи. Преди водачът ни да се отправи да нагледа или Ивалд, или параклиса, той състави програма за останалите. Един от нас постоянно трябваше да е на пост на върха на стената или в малката недостроена кула върху къщата, за да се предпазим от възможността хората на Комор да доближат по пътя и да ни заварят неподготвени. Слънцето бе изгряло още преди час и започнахме да се надяваме, че те в края на краищата са се отказали от преследването.
След като направи неофициален списък на дежурствата и видя как Вивиан излезе, за да поеме първата смяна, Бран ме помоли да му покажа сградата, която бях нарекъл параклис. Поведох го навън сред дървените постройки и извисяващите се скали, които се тълпяха наблизо зад голямата къща като великани, обзети от някакво нетърпеливо желание да участват в строителството.
Открихме Ивалд, сврян в един от ъглите на руината, за която бях решил, че е параклис. Все още седеше на пода и ридаеше като жена, без да се засрами, меко и безнадеждно. Бран, с тихия си заповеднически глас, взе да кара едноръкия да се стегне и не след дълго го убеди да се върне в къщата при другите.
След това всички ние, без Джандрий и Ивалд, който бе заспал до дългата маса, облегнал глава на лакътя си, се изредихме на поста — или върху стената, или на стражевата кула. Някъде преди обед Пресуши шише, който в момента бе на пост, свирна пронизително.
И петимата веднага се покатерихме върху грубия недовършен зид и се втренчихме в далечината. Скоро блясъкът на брони и ярките петънца на знамената на около половин километър разстояние се превърнаха в колона от конници и пешаци, тъмнокафява и сива, тук-таме с някое ярко или цветно петно, която напредваше по пътя, твърде разкалян от снощния дъжд, че да може да се вдигне облак прах.
Най-лошото вече бе станало: ужасните ни преследвачи наистина ни бяха настигнали. След едва около четвърт час вече се бяха разгърнали в редици само на няколко метра от нашия зид и от портата, десетки конници, някои в ризници, почти всички въоръжени с копия и щитове, с лъкове, прашки и ножове, а неколцина — с дълги мечове. Носеха знамето с глиганската глава, мокро и провиснало. Следваше ги тълпа от по-зле въоръжени пешаци и зяпачи. Войските на Комор явно наброяваха към двеста яки мъже, внушителна армия за онова време из нашите земи.
Обкованата с бронз порта, която по-рано ни изглеждаше толкова успокоително тежка, сега ни се виждаше, безполезна детинска играчка. Разбира се, тя, колкото и да беше яка, и дългата, ниска стена, на практика незащищавана от никого, едва ли можеха да спрат цяла армия готови за бой войници да връхлетят върху сградата, ако командирът им реши да даде такава заповед. Както мисля, че споменах и преди, по-голямата част от зида не надвишаваше четири метра, без да броим спадането на нивото на земята в рова отпред. Беше горе-долу еднакво дебел навсякъде, което предполагаше, че в завършен вид стената би била значително по-висока. Но така, както стояха нещата, един пъргав нападател на кон или със стълбичка от подръчни средства би я изкачил за миг, ако някой непоколебим защитник не го събори долу. А проблемите на защитата се усложняваха и от факта, че върху недовършената стена нямаше истински парапет, макар и на две-три места зидарията да се издигаше по-нависоко по външния край и предлагаше неравна защита за неколцина бранители. Навсякъде другаде човек, застанал върху стената, щеше да бъде оголен пред вражите оръжия.