Както и да е, не мислех, че нещата вървяха към нападение. Един от войниците щеше да изкомандва настоятелно да отворим портата и ние нямаше да имаме друг избор, освен да му се подчиним.
А щяхме ли? Ами, може би да, може би не.
Бран бе нахлупил внушителен шлем — макар и не онзи с червения дракон — и се бе загърнал в мантия, която невероятно бе променила вида му. Така облечен, той изкачи няколкото каменни стъпала до върха на стената и се облегна със скръстени ръце на високия до гърдите му парапет, покрит за през зимата с втвърдена смес от конски тор и слама, готов да разговаря с хората, спрели конете си пред нашата порта.
Разчитахме, че недовършената стена ще е достатъчно обяснение защо не сме издигнали знаме.
Приближиха се трима души. Единият от двамата подчинени офицери бе викинг, облечен в характерното вълнено палто с дълги ръкави.
Капитанът на войската бе внушителен по свой начин — главата му бе покрита с железен шлем, чиито страни прикриваха отчасти лицето му, но му осигуряваха добра видимост. На кръста му висеше меч — по онова време мечовете бяха сравнително рядко срещано оръжие — а на гърба му бе преметнато копие, над елек от рошава животинска кожа. От седлото му висяха стремена, което също си беше новост.
Той ни приветства — приветства двамата души, които се виждаха, Бран и Пресуши шише, който също бе навлякъл скъпи чужди дрехи и се стараеше с всички сили да изглежда важен и сериозен. Пресуши шише държеше внушително церемониално копие и изглеждаше като съвсем достоверен началник-стража.
Конникът се приближи и се представи с подчертано уважение.
— Аз съм Дреон, капитан на служба при Комор Британски.
Независимо дали бе дошъл отвъд морето или не, плътният му глас прозвуча така, сякаш явно владее добре езика ни.
— Аз съм Хамонд, скромен служител на оракула. — Гласът на Бран бе абсолютно убедителен, а измисленото име излезе из устата му без капка колебание — без съмнение го бе подготвил по-рано. Освен това бе измислил име и на Пресуши шише, което, признавам си, вече не помня, и представи и него.
Долу в двора, невидима за войските отвъд стената, Вивиан, след като шепнешком се посъветва с Мод, наметна върху зелената си рокля богато яркочервено наметало и сложи на главата си диадема, взета, както и останалите ни нови дрехи от явно непресъхващия запас на изящни облекла и накити в къщата. Това не бе облекло на екзотична танцьорка, нито на господарка на имение, нито дори на благородничка. Вивиан, изглежда, се бе превъплътила в жрица. Освен това бе изрисувала по лицето, ръцете и шията си символи, които вероятно имаха някакво мистично значение.
След миг тя вече бе на стената при Бран и Пресуши шише. Всички войници до един веднага обърнаха лица към нас. Първоначално се взираха в стройната огненокоса девойка с гладни вълчи погледи, но високомерният й израз и осанка дори повече и от прекрасните й дрехи скоро ги скова в мълчаливо, неохотно уважение.
Очевидно този Дреон, също като римляните, минали по този път тъй отдавна преди него, поназнайваше нещо за друидите, или за хора, чиито вид намекваше, че притежават подобни сили. Ездачите примигаха срещу фигурите в шлемове — трябваше до извърнат очи нагоре съвсем леко, тъй като върхът на нашия зид не ги надвишаваше много, а Бран и Пресуши шише бяха кажи-речи на едно копие разстояние от тях, принудително изложени на оръжията им.
Капитанът внимателно ги разгледа. После хвърли продължителни погледи наляво и надясно край стената, на около десетина метра. Това ни разтревожи. Помислих си, че преценява колко дълъг би могъл да бъде фронтът, който той ще нападне, а ние ще защищаваме.
Най-накрая Дреон погледна отново към хората върху стената и попита:
— Що за оракул е този, прорицателю?
Бран бе избрал този момент за една от неговите впечатляващи, добре премерени паузи. Ако не бях чувал тази зима от време на време бързите му, остроумни отговори — слагаше на място разни хора, които се заяждаха или пък ни заплашваха по безбройни панаири, села и дворове на имения, щях да си помисля, че не може да му дойде добър отговор на езика. Като отмести поглед от капитана, сякаш мълчаливо си припомняше същината на оракула, преди да разкрие името му, той за кратко спря очите си на гордата Вивиан, после на набития, внушителен Пресуши шише и накрая на мен. Бях абсолютно незначителна фигура и вероятно ако не му попадах в полезрението, Бран щеше да ме пропусне — ала бях твърде добре облечен и изглеждах твърде мързелив за прислужник.