После Бран отвори уста, но така и никога не разбрахме какво се гласеше да отговори. Защото точно в този миг ме грабна един от онези импулси, които се случват на повечето хора веднъж в живота, или, ако имат късмет, никога.
— Оракулът на костите на Мерлин! — изписуках аз.
Сигурен съм, че Бран, както и всички други, включително и аз самият, бяха страшно изненадани. Но той нямаше вече как да се отрече от казаното и продължи играта галантно и хитро.
— Чували ли сте историята? — попита Бран нехайно, обръщайки се към капитана. В същото време вдигна вежда, вече готов да покаже изумление, ако Дреон признае невежеството си.
Дреон се оказа много безчувствен тип. Явно не му пукаше особено дали непознатите го взимат за невежа или не.
— Каква история, сър?
— Ами да, историята. Как най-великият магьосник на света, не чак толкоз отдавна, се влюбил до полуда в една красива и тайнствена млада жена. Възрастните, също като младите, понякога пощуряват по някоя млада жена. Как, когато се отегчила от стария Мерлин, тя го предала и обърнала срещу него онези същите заклинания, които му била измъкнала. Как го оковала чрез магия вечно да лежи под голяма скала.
— Това всички сме го чували — капитанът не изглеждаше кой знае колко впечатлен и позволяваше на неспокойния си кон да го разсейва.
— Взрете се в скалата! — призова ги Бран и посочи твърдо, но не прекалено драматично, към скалата пред него. — Под нея лежи Мерлин!
Дреон изсумтя нещо, изглеждаше почти отегчен. Двамата му офицери мълчаливо седяха на седлата.
Бран бе решен да ги впечатли:
— Костите на великия магьосник отдавна-отдавна креят под тези камъни. Лишени веднъж от помощта на Мерлин, ни Артур, ни Камелот могли да устоят. Само след броени години те…
— И това сме го чували — Дреон плесна коня си по ухото и той най-накрая застана неподвижно, като потрепваше. — На мене ми се чини, че ако на Артур толкоз му е липсвал Великият му съветник, то е трябвало да дойде тук и да иска съвет от вашия оракул.
Бран дори и не мигна.
— Ами той точно това и направи, добри ми господине. Че как иначе! — водачът ни мрачно поклати глава. — О, ако покойният крал бе послушал дадения му съвет!
Разговорът продължи още малко. От наша страна говореше предимно Бран, който естествено поддържаше казаното за страшно известния оракул, който дава много точни предсказания. Но на мен тези усилия ми се струваха до голяма степен напразни, тъй като и без това никой от хората на Комор не се и съмняваше, че е така. Но съвсем скоро обясненията и твърденията на Бран и Пресуши шише започнаха да ми звучат странно, и дори леко несигурно. Междувременно капитанът пред вратата и неговите офицери, въпреки че продължаваха да са все така самонадеяни, сякаш ни загледаха по-почтително. Докато слушах, придобих обърканото впечатление, че на Дреон и хората му навън сега им беше много по-ясно кои сме, отколкото на нас самите — като че ли след като в разговора се намесиха костите на Мерлин, за тях някак си всичко си дойде на място.
По едно време Бран стрелна към мен бърз поглед. Лицето му бе почти безизразно, но аз съвсем определено усетих как при първа удала му се възможност ще ме сграбчи за новата яка или за мазната коса и ще захване да ме разпитва — какво точно знам за Мерлин, или за проклетите му кости, и как тъй съм се сетил за тях? Очевидно на Бран му се щеше положението да му е толкова ясно, колкото явно беше на капитана на Комор.
Междувременно Дреон методично се приближаваше към причината за посещението си, като питаше Бран и Пресуши шише дали някой от слугите или помощниците на оракула е видял нещо като групичка панаирджийски артисти, пътуващи с каруца.
Бран ни изгледа един по един — тези, които се виждахме — и този път получи в отговор абсолютно неразбиращи погледи.
— Тука няма панаирджии — увери той надуто и малко студено капитана. — Ни странстващи, ни други. — Постепенно бях започнал да разбирам, че Бран е получил отнякъде такова възпитание, каквото богатите очакват да получат синовете им. Когато си искаше, излизаше с някоя дълга дума, а от време на време дръзко подхвърляше по някоя троха на латински.