Дреон не настоя, но и не заповяда на войската си да се оттегли.
Бран ме изпрати да се изкатеря по високите скали зад къщата и да видя дали се забелязва отново движение сред войската. Все още се чудех и се дивях на Ивалд.
Утрото бе свежо и ясно след снощния вятър и дъжд. Чайките крещяха, а знамената на войската отвън бяха изсъхнали и бодро плющяха на морския бриз. Горе-долу след час отрядът на Комор, заливан от вълните по пясъка и чакъла, постигна известен успех. Дочухме от надигналите се крясъци, че са определили къде точно се е преобърнала каруцата, но не са открили трупове ни на хора, ни на животни. Скоро неколцина мъже се изкатериха отново на скалата, понесли отломъци, откъртени колела и парчета дърво, за да ги покажат на своите началници. Всички в тихо отчаяние се надявахме скоро да обърнат с уважение гръб на малката ни крепост и да си тръгнат, понесли със себе си отломки от разбилата се каруца и онова, което би могло да остане от товара й като доказателство, че хората, които се опитват да намерят, са се разбили при падане и морето е отнесло труповете им.
От време на време Дреон, застанал на около петнайсетина метра, обръщаше глава и се взираше към нас. Изглеждаше ми подозрително — сякаш не беше убеден, че не бяхме подслонили актьорите в светилището.
По-късно оставихме Пресуши шише сам на пост върху стената, а останалите се оттеглихме в централната зала на къщата. И там, насядали покрай дългата маса, припряно и настоятелно заобсъждахме положението си.
VIII
Събранието ни в залата не стигна до никакъв извод — Бран бе изпаднал в едно от съзерцателните си настроения, състояние, в което отговаряше на всякакви въпроси само със сумтене, и очевидно не бе готов да вземе за всички нас необходимото ни решение. На всеки няколко минути ние с Вивиан нервно притърчавахме навън да разменим по някоя дума с Пресуши шише, който все още бе на стража, или направо да погледнем отвъд стената. Всеки път, когато някой от нас хвърлеше поглед, неизменно виждаше Дреон и войниците му. Вместо да си тръгне, както горещо се молехме, малката войска упорито стоеше пред портата.
Всички от нашата трупа, без Бран и Ивалд, който все още си прекарваше времето най-вече в параклиса, постоянно ми додяваха — настояваха да разберат какво ме бе прихванало да се намесвам в тънката паяжина на измамата, така изкусно предена от Бран. Мод дори твърдеше, според мен без всякакво основание, че абсурдното ми изявление за името на оракула заплашвало всички нас с фатални усложнения. Имал ли съм някаква причина да си мисля, че костите на Мерлин са погребани под близките скали?
Очевидно трябваше да дам някакво обяснение, но тъй като не исках да го повтарям няколко пъти, изчаках, докато привлека вниманието на всички и накрая се обадих:
— Ами, преди известно време видях нещо.
Мод първа подскочи.
— Видял си нещо? Какво?
Постарах се да обясня възможно най-добре пред съсредоточената си публика за Дамата с накитите зад онази врата. Засега реших да си мълча за другото ми живо видение, стареца в огледалото. Някак си имах смътното чувство, че трябва да го предпазвам. Но се опитах да повторя какво ми бе казала дамата, да възстановя дума по дума как настояваше да й съобщя къде са костите.
— Костите на Мерлин?
— Ами да, тя НАИСТИНА спомена Мерлин. Май че нещо за това, че се намирал под скалите…
— Това го каза Бран, по-късно!
Замълчах си.
— Амби, истината ли ни казваш? Наистина ли си имал видение и жената от видението наистина ли ти е казала нещо за костите на Мерлин? Така ли? — Мод бе готова да ме разтърси, но аз се отдръпнах по-далечко от обсега й.
— Да, истина е. Тя… тя ме гледаше отнякъде. И ме попита нещо за костите — къде били. И после каза и нещо за Мерлин.
— Питала те е? Значи е можела да те види?
— Да, нали това ви казвам. Виждаше ме така, както и аз виждах нея.
Мод се наскърби.
— Защо не ни каза по-рано, че си имал видение?
— Видения ми се явяват много пъти, пък и не знаех какво да ви кажа. Както и да е, и без това бяхте заети с новите дрехи и с разни други работи… — Боях се, че тонът ми никак не е уважителен. Мод като нищо щеше да ме цапардоса, ако не бях отскочил.
Тъй като си помислих, че ще е по-добре да направя всичките важни разкрития наведнъж, споменах стареца в огледалото и бях подложен на нов порой от въпроси.
Казах вече, че май бях успял да ядосам всички, освен Бран. Водачът ни, дълбоко замислен, не ми зададе никакви въпроси, но от време на време ме стрелваше с остри очи. Тези мълчаливи изпитателни погледи ме безпокояха много повече, отколкото тормозът на останалите. Не че някой от нас наистина можеше да каже дали твърдението, че притежаваме останките на мъртъв магьосник, ще е от помощ на нашата кауза или ще й вреди. Почти се бяхме отчаяли — или поне аз — щом видяхме, че хората на Комор разпалват огньове за готвене и разпъват лагер, в средата на който се намираше малка палатка явно само за капитана, а войниците щяха да спят вън, на студа. Неколцина поведоха конете навътре из полуострова, за да им търсят храна. Дреон влезе в палатката си, а останалите се разположиха на открито.