Когато се качих при него на зида, Пресуши шише измърмори, че не били построили лагера както е редно по римски образец. Според мен направо си беше готов да излезе и да им покаже как се прави.
Предполагам, че ако не ни беше невъзможно да се придвижваме бързо и тихомълком заради Джандрий и бебето й, някои от нас биха гласували да измислим някакъв план как да се измъкнем от този дом посред нощ, но при това положение подобно бягство бе невъзможно. Както и да е, по здрач войските на Комор опънаха въже по ширина на полуострова, успоредно на външния ни зид, на трийсетина метра от него. Запалиха и няколко големи стражеви огньове. В някои отношения тази войска изглеждаше също толкова добре организирана, колкото сигурно е била и римската. Хрумна ми, че аз сигурно бих успял да се промъкна между огньовете и да офейкам, но за останалите подобно начинание очевидно бе безнадеждна работа.
Пресуши шише отново измърмори, че къщата поне разполагала с добри запаси при случай на обсада — кошарите и кочините отзад бяха пълни с пилета и прасета, а в зимниците имаше повече зърно, отколкото изобщо бихме изразходили, сушени зеленчуци и плодове. Бях чул как през нощта, когато пристигнахме, дъждът със силно шуртене пълнеше бъчвите. Водата се стичаше от покривите на по-малките постройки — някои бяха изцяло завършени и — от недостроените стени на издигащата се къща в цистерни и бъчви. В този климат бе по-вероятно един обсаден гарнизон да умре от жажда, отколкото да загине от слънчево изгаряне.
Дреон отново пристигна на кон пред портата ни, за да разговаря с нас — поне засега не беше особено настроен да приеме отказа на Бран да го допусне вътре в имението. Капитанът очевидно бе по-склонен да изчака заповедта или пристигането на самия Комор, преди да започне преки действия. Злокобният извод, който се натрапваше, бе, че пристигането на Прокълнатия предстои съвсем скоро.
Чудехме се дали да не дръзнем да изпророкуваме нещо на лековерния капитан или на злия му господар, с надеждата по този начин да се отървем от тях.
Някои от нас — особено Ивалд, който от време на време идваше от параклиса да прекара известно време с нас — бяха ужасени, поразяваше ги самата идея да се изправим толкова дръзко лице в лице с врага. Без съмнение в този оракул витаеха някакви истински отвъдни сили — какво ли наказание би могло да се стовари върху нас?
Бран обаче в моментите, когато излизаше от мрачната си вглъбеност и отново започваше да говори свободно с нас, сподели, че съвсем сериозно се бил замислил над идеята да съчиняваме и да огласяме пророчества. Постепенно той успя да внуши и на другите желание да опитат. Предложи да кажем на Дреон, че може да се посъветва с оракула, но трябва сам да го разпита, за да открие кога биха могли да се очакват най-точните предсказания за такива видни гости.
Практичната Мод настоя:
— И какво предсказание ще му измислиш?
— Аз ли? Никакво. Защото за голям наш късмет си имаме Вивиан. — Бран се почеса по рошавата брада. — От нея би излязла много убедителна пития.
Вивиан се облещи насреща му.
— Това пък какво е?
— Жена, обладана от прорицателски дух.
Момичето очевидно бе и заинтригувано, и уплашено от идеята за подобно дръзко начинание. Известно време я обмисля и най-накрая попита:
— Но какво… какво да му КАЖА на онзи, ако дойде?
— Какво послание да стъкмим за крал Комор? Естествено, трябва да внимаваме. Но не ще да е много мъчно да излезем с нещо, което би накарало и него, и хората му да ни се махнат от главите… хммм. — Бран кимна бавно.
Ивалд прекарваше съвсем малко време с нас. Бе спрял да пие вино — или поне подчертано го бе намалил, — но състоянието на мисълта му сякаш се влошаваше, може би поради постоянното напрежение от това, че всъщност бяхме попаднали в затвор. Не ядеше почти нищо и като че ли изобщо не спеше. Отначало си мислех, че е хубаво, че пие по-малко, но после почнах да се чудя. Сякаш по-мощни сили от добрия стар Бакхус го бяха вкопчили в хватката си. И ден, и нощ той седеше в порутения параклис, в който символите на борещите се богове гледаха също тъй неумолимо, както и камъните в зидовете.