Започнах да се тревожа, отидох при Бран и го попитах:
— Бран, какво е това берсерк?
Може би Бран очакваше въпроса ми, защото ми отвърна веднага:
— Луд, обладан от Вотан. Превръща се в ужасен боец.
— О… — замислих се. — Да попитаме ли Ивалд какво е искал да каже онзи, като го нарече с друго име — Трейн, май така го каза, нали?
— Ти го питай, Амби, щом искаш.
Но аз все още се боях и не посмях да го попитам.
На втората ни сутрин в крепостта слязох да издоя двете крави в обора. Имаше много храна за добитъка — цели бали и кошове, за наш голям късмет, защото на това скалисто парче земя нямаше и едно пасище, където да можем да го изведем.
Скоро дойде и Вивиан. Докато доях, тя събра яйцата от съседните полози в хамбара. Попита ме дали съм направил нещо на бебето, за да оживее.
Въпросът ми се видя странен.
— Не. Че какво да му направя?
В кухнята огънят все още гореше в едната от камините, а останалите изглеждаха чисти, макар че не бях видял някой да слага дърва или да изхвърля пепелта. Въздухът бе напоен с мириса на пресен хляб. Кой бе замесил тестото, кой го бе опекъл? Рано сутринта видях Вивиан и Мод да се споглеждат доста нервно в кухнята, и всяка от тях отричаше да е пекла хляб.
Вече доста време бяхме в къщата и не бяхме видели никакви прислужници, тъй че трябваше да ни се е струпала немалко домакинска работа. Но по някакъв начин всичко онова, което на никого не му се щеше да прави, просто изчезваше. Например мръсните дрехи и всичко друго, което така нехайно бяхме разхвърляли. Ъглите на всички стаи, където обикновено захвърляхме разни ненужни предмети, си бяха все така чисти и голи, както когато пристигнахме. Все още имаше колкото си искаш чисти чаршафи, кърпи и дрехи в раклите и долапите. Всеки път, когато погледнех към дългата маса в залата, тя все си беше чиста и подредена, без ни най-малка следа от мазни петна и дори от трохи. Онова, което бе останало от печеното прасе от вчера или отпреди два дни — а беше останало доста — на вид, на мирис и на вкус все още бе прясно, макар че просто го бяхме оставили върху едно блюдо в залата, където човек би очаквал да изсъхне или може би да се развали.
В определени моменти, особено когато мислех за тези неща, ми се струваше, че долавям сподавено мърморене, сякаш гласове на добре обучена, тиха прислуга. Звукът винаги идваше от съседните стаи, но знаех, че ако отида там и погледна, никого няма да открия.
След като занесох издоеното мляко и яйцата в кухнята, отново излязох навън с одобрението на Бран, но главно следвайки собствения си изследователски подтик. Все по-ясно усещах и все повече бях завладяван от гъделичкащите, интригуващи намеци за магия във въздуха, едва доловими, ала мощни, които просмукваха недовършеното здание и се носеха над скалите край постройките. Приличаше някак на чувството, което предхожда първия тежък снегопад всяка зима.
Тръгнах да огледам високите скали по ръба на вдадения в морето нос. Бран бе ми казал, че ако се изкача там, ще видя каквото трябва, особено дали има някакъв признак за нашествие на Комор или на някоя друга войска.
За миг ми се стори, че някои от скалите покрай къщата са фигури, които маршируват насам, сякаш някакви великани идваха да достроят къщата или може би да я защитят в бой.
Ясното утро ми дари добър изглед към морето и земята. Виждах на мили напред във всяка посока.
Нямаше нищо, прилично на нов военен лагер, но извърших едно практично наблюдение. След като пъргаво кръстосах надлъж и нашир скалистия нос, и след внимателен оглед на всичко отдолу, реших, че никой не би могъл да се изкатери по скалите, нито пък да слезе, без да използва дълги въжета. Голите скали, доколкото успявах да ги огледам, като предпазливо надничах над ръба, явно бяха усърдно остъргани и изгладени, без съмнение от хора, работили тук върху скеле. Когато се взирах в тях, си мислех, че виждам някои от хитрите номера с ремъците и скелетата, които бяха използвали, за да е сигурно, че нито един нападател никога не би могъл да се изкачи. Вчера, докато оглеждаха скалите отвъд стената, хората на Дреон се бяха сблъскали със значителни трудности при катеренето нагоре-надолу — поне един от тях сигурно бе паднал в морето и бе загинал — но тези скали, отсам стената, бяха още по-страшни. Чувствах се уверен, когато докладвах на Бран, че по никакъв начин никакъв нашественик не би могъл да проникне при нас от брега.