Вивиан бе заинтригувана и също като мен решена да претърсва пещерата. Ние двамата се върнахме на мястото.
IX
Този път не се колебах, а направо влязох вътре, като веднага забелязах колко гладка е пътеката, която водеше нататък — самата скала се бе разпаднала и се бе пригладила в плитка канавка под многото минали оттук крака. Вивиан, която все още се бавеше на входа, отбеляза, че сигурно хората са слизали по тази пътека надолу към пещерата още от много, много отдавна.
— От повече от десет години ли? — попитах аз.
Тя примига насреща ми.
— О, много, много повече. Я погледни как са се изтъркали камъните!
— Ами тогава според мен това не е оракулът на Мерлин. — Вивиан се намръщи и аз настоях. — Всички разправят, че е умрял само преди десетина години, Вив. — Всички истории, които бях чувал, макар и много да се различаваха по някои неща, поне това твърдяха единодушно.
— Амби, още веднъж ще те питам и искам да ми кажеш истината — защо, когато Бран те погледна, там, горе на стената, изведнъж спомена името на Мерлин?
— И преди ти го казах, Вив. Дамата с накитите го спомена и после то просто ми щукна в ума.
Този път Вивиан май ми повярва и седна на скалата, за да обмисли това сериозно.
— Е, той МОЖЕ и да е погребан тук, само толкова знаем. Онова, което може да е станало после, е, че СЕГА това е неговото място, неговият оракул — и тук неговият дух отговаря на въпроси. Но преди петдесет или сто години сигурно го е владеела някаква друга сила и е пророкувала тя. А може би е имало и друга, хиляда години по-рано.
Известно време Вивиан мълча, после ме попита:
— Къде точно щяха да са костите на Мерлин, ако бяха тук?
Веднага след като ми постави този въпрос, ми се стори, че имам отговор. Но засега не казах нищо.
След няколко мига и тя влезе вътре в пещерата. Стояхме там, ръка за ръка, със затворени очи. Чувството бе необичайно. И двамата ставахме все по-силни и все по-силно чувствахме нечие злокобно и поразително присъствие, нейде надолу, навътре в пръстта.
Най-накрая слязохме ръка за ръка надолу в пещерата. Според легендите, на Артур жестоко му е липсвал неговият екзотичен, могъщ съветник. И ако съдехме по изтъркания вид на камъните край входа на пещерата и каменните седалки на амфитеатъра, това място бе виждало цели тълпи, маршируващо гъмжило от хора, още много, много отдавна, съществувало бе като оракул много преди смъртта на Мерлин. Сигурно тук са се произнасяли пророчества още през годините, когато по тези земи са били римляните, а без съмнение и други пророчества са се произнасяли още много преди те да пристигнат начело със самия велик Цезар. Дългата епоха на друидите бе предшествала Рим и тя се простираше назад във вековете. И още преди да се появят друидите в онези далечни времена тези същите скали са били тук и са слушали предсказания на други езици.
Десет години, макар за мен това да бе целият ми живот, не бяха нищо. Ослушвайки се, още в началото на дългото ни слизане ми се стори, че чувам древен шепот и смях.
При последното ни отбиване до къщата Вивиан бе взела факла — свали я от един стенен свещник в голямата зала, но щом влязохме в пещерата, много скоро разбрахме, че можем да минем и без нея. Когато закрихме колкото можахме светлината, идваща иззад нас, забелязахме, че отдолу извира друга светлина, зеленикава, водна, непряка и достатъчна, за да виждаме изгладената пътека добре. Пещерата сигурно имаше някакъв отвор и отдолу, на нивото на морето. Лъхна ни лек, свеж бриз.
Докато докосвах изтърканите скали, гледах ги и ги миришех — разбирате, че не искам да кажа, че съм ги душил като хрътка, долавях духовната им същност — получих вътрешно потвърждение, че са използвали амфитеатъра за тази цел от много, много отдавна.
— Амби? — гласът на Вивиан прозвуча заинтригувано. Стоях със затворени очи и душех. В БЕЗОПАСНОСТ зад клепачите си почти виждах и чувах жреците и жриците тук — виждах ги почти толкова ясно, че да мога да ги опиша. Вивиан бе права — дълъг, дълъг низ от тях се простираше назад във вековете. От време на време нанизът се прекъсваше, но след всяко прекъсване започваше отново, понякога в служба на съвсем различен бог.
Но тук, в точката, която както по-късно успях да определя, се намираше горе-долу по средата на пещерата, имаше нещо много по-различно от всичко останало. Зад входа на един много тесен страничен коридор се намираше онова, което бях усетил още на повърхността, която сега ми се струваше така далече над мен. Бяхме стигнали в самото сърце на магическия шок. Това бе врязано сред баналното време и пространство чуждо тяло, обкръжено от реалността, все едно оса или паяче в парче кехлибар. Тук търсачът бе обземан от сияен, неспокоен плен и се издигаше над низите-фантоми на сравнително подредените исторически жреци, жрици и гадатели.