Не можех да възразя, че не съм бил предупреден. Застанал пред горния вход на пещерата вече знаех, че долу има нещо, далеч надхвърлящо рамките на обичайното. Това затворено пространство бе някак си обособено сред останалото духовно пространство. То отбелязваше входа към страничен коридор, водещ към самото онова място… към самата онази скала…
— АМБИ?
Не зная дали отговорих на Вивиан или не. След дълъг миг припаднах и се наложи да седна. Но не можех да си позволя този лукс — безсъзнанието, и скоро вече бях на крак. Това място притежаваше някакво излъчване — все едно си захапал нещо с болен зъб. ТРЯБВАШЕ да вляза в страничния коридор, сам да намеря опипом пътя си.
— Амби, какво става? Върни се! Ще се изгубиш!
Усетих ръката й върху моята, но се изтръгнах.
— Няма! — креснах в отговор.
Внезапният импулс, който ме бе обзел, ме накара да напусна пътеката, да изляза от слабата светлина, идваща от горния вход, и воднистата зелена светлина, още по-слаба, която бликаше отдолу. На входа на отклонението, от двете му страни, имаше два изправени скални къса с формата на (или пък формата им бе само илюзия?) миниатюрни дракони или грифони-пазители и разбрах, че пътят, който трябва да следвам, се простира в тъмната и тясна цепнатина между тях.
Тук нямаше никакъв знак от древни лъкатушещи процесии, скалата не бе излъскана от постоянно преминаващи по нея стъпки, нито отдолу, нито отстрани. Тук не бяха влизали мнозина, ако изобщо бе влизал някой — между почти докосващите се стени на криволичещия коридор беше тясно дори за моето дребно телце. Твърде, твърде тясно, помислих си, би било за напълно порасъл човек да мине оттук.
И все пак знаех, усещах, че ТОЙ е точно тук, кой знае как е точно тук заедно с мен, моят старец от огледалото, старецът, с когото — сега започвах да го осъзнавам с убеждение, по-дълбоко от всякаква логика — съдбата ми бе неразривно свързана. В тъмата нямаше никакъв начин да разбера накъде отивам, но напредвах съвсем уверено.
Ни най-малко не ме беше страх. Някъде тук, вътре в скалите, щях да го намеря. И макар и да не знаех защо, сега това изведнъж надвисна над мен като най-важното нещо, което някога щях да направя през целия си живот.
Минута след като бях оставил Вивиан, вече бях навлязъл в едно отклонение във вътрешната пещера, чийто единствен изход бе почти глухо преграден от огромни тежки камъни, струпани един върху друг. И все пак отново отнякъде се появи светлина — поне аз я виждах. Виждах, че тези камъни, по-плътни и по-корави, никак не подхождат на околните скали. Но, от друга страна, на пръв поглед изглеждаше невъзможно те да са докарани тук от света навън.
Гласът на Вивиан сегиз-тогиз се обаждаше нейде отдалеч, повтаряйки името ми. Всеки път, когато я чуех, виках и аз, разсеяно — казвах й, че съм добре и че след малко ще се върна при нея. Отначало, сякаш си мислеше, че това ме обезкуражава, тя повтаряше, че отказва да ме последва в коридора. После бих могъл да ви кажа, че все пак се опита да влезе, но откри само, че е малко едричка, за да може да се вмъкне вътре. Веднага направи опит да ме накара да се върна. Но аз настоях да продължа, а тя със своя дълбок интерес към магията се зарадва, че настоях да продължа.
Бяхме захвърлили факлата, но сега ми се щеше да е с мен.
В средата бе изсечен кръг — или по-скоро бе ИЗДУХАН, както правят занаятчиите с разтопеното стъкло — дълбоко в скалата, около сърцевината на тайната. Сякаш скалата някога не е била нищо повече от морска пяна, завихрена и довяна дотук, която се бе втвърдила отново в нещо като тъмен гранит. По стените имаше някакви образи, които не изглеждаха изсечени, а по-скоро изваяни или отлети в разтопената скала като че ли във великанска леярна. Но това не бяха образи на хора, а не приличаха и на животните, които бях виждал досега.
Продължавах да се въртя в този кръг — тунел дълбоко навътре в скалите — и упорствах в търсенето си. Стори ми се, че мина много време, докато най-накрая разпознах, видях и докоснах точно онези скали, където сега се намираха оскъдните останки от тялото на стареца.
И точно когато докоснах с ръце повърхността над тях като че ли скалата потрепери зловещо. И Вивиан трябва да го бе усетила, защото отново ме извика.