Чух и други гласове — отдавна загубени, погребани в скалата. Нечовешки гласове, просмукали се във всички камъни около мен, безшумни ревове, мънкане, смях, вой…
Никога не бях виждал, дори не си бях и представял подобно място. Как попаднах тук? Как щях да изляза? Тук сякаш някакъв вихър бе подел реалността. Не че ми се виеше свят, но виждах и усещах явно, че светът се върти. И очите ми, и ръцете ми в един глас ми казваха, че самото вещество на тези камъни е изгубило здравината си под бремето на онова, което те се опитваха да скрият.
И сега вече нямах никакви съмнения, че ТОЙ е тук, окован вътре в самия камък. Отново отпуснах клепачи и не ми бе никак трудно да си го представя — много приличаше на образа от огледалото. Моят старец безмълвно крещеше от болка и от отчаяние в своя затвор…
— Ти ли си Мерлин? — прошепнах припряно, опирайки чело о скалата.
— Да, аз съм, казах ти вече кой съм. — Когато най-после тези думи, способни да разбудят света, стигнаха до мен, в тях не се долавяше нито обидата, нито отчаянието, с които бе изпълнен гласът му в съня ми — по-скоро бяха изпълнени с търпение и нежност. Почувствах думите, разбрах ги ясно, но те не стигнаха до мен през ушите ми.
— Да… знаех го, но исках да съм абсолютно сигурен. — Чудех се дали да не се опитам да разкажа на Мерлин за Дамата с накитите и нейните въпроси; може би по-късно, реших най-накрая. После си спомних легендите за Мерлин, онези, които всеки знаеше.
— Искаш да се измъкнеш оттук…
— ДА! — Последва миг на слабост, на объркване, промяна на намерение, и това ме изненада. — НЕ. ЗА МЕН Е НЕВЪЗМОЖНО ДА СЕ ИЗМЪКНА ОТТУК.
Като се стараех да задържа в съзнанието си образа на стареца, такъв, какъвто го бях видял в огледалото, прогоних оттам ужасния образ на потрошен, смазан скелет. За него бе виновно само въображението ми. Исках да го питам жив ли е, мъртъв ли е, но това изглеждаше някак неучтиво. Вместо това попитах:
— Мога ли да те видя?
— Не можеш.
За миг се почувствах объркан. Какво изобщо дирех тук? С чувство на отчаяно объркване продължих:
— А мога ли да направя нещо за тебе?
Смазаният скелет (образът, създаден от моя страх, упорито не искаше да се махне) проговори:
— Можеш да направиш много неща за мен, моето момче. Всъщност налага се да ги направиш.
— Какво?!
— С твоята помощ и с помощта на останалите аз ще построя отново Камелот, ще видя как коронясват нов крал на трона на Артур. Но не трябва да разкриваш нищо за това пред никого. Все още не е времето.
— Искам да те видя! — настоях аз най-накрая.
— Имаш ли огледало? Използвай огледало — тогава ще можеш да ме видиш. Но трябва да те предупредя — онова, което ще видиш, може и да не ти хареса.
— Няма нищо — след като бях изживял с дарбата си почти целия си съзнателен живот, онова, което видях, не ме накара да затреперя.
— Тук може и да стане опасно. Ако враговете ми открият къде се намирам, може да се случи и най-лошото.
Това ме подсети:
— Имаше една дама… В едно видение ми се яви една дама, която гледаше в един кристал, и ме попита къде си.
— Но ти не можеше да й кажеш.
— Точно така, не можех.
И изведнъж ме обзе страх. Започнах да се отдръпвам.
Безплътният глас на магьосника продължи да ме преследва с викове, но дочуех ли нещо, което ме разстройваше, си запушвах ушите, защото не исках да слушам… и продължих да се промъквам през тесния проход.
След безкрайна борба с полумрака стигнах отново при Вивиан. Тя се намръщи и ми каза, че съм бил пребледнял; после ме попита какво е станало.
— Нищо. — „Нищо“ означаваше, че тогава не можех да разговарям с нея за това. Страхът ми беше минал. В момента бях решен на всяка цена да пазя в тайна присъствието на Мерлин сред скалите. Може би исках да предпазя Вивиан от незабавната уплаха, от която със сигурност аз нямах нужда.
Не бих казал, че остана доволна.
— Искаш ли да се връщаме горе, Амби?
Извърнах глава насам-натам и вдъхнах шумно хладния въздух, издигащ се от почти непрогледния мрак.
— Не. Трябва да слезем надолу.
— Защо? — тя погледна тревожно нататък.
— Там, долу, няма нищо, от което да се боим — поне не мисля, че има. Искам да кажа, всичката… всичката истинска магия е тук, на това равнище.
— Какво искаш да кажеш с това „истинска магия“? Каква магия точно?