— Не знам… Онзи… онзи оракул в скалата. Ако ние не го безпокоим, и той няма да ни безпокои.
Моята спътница ми зададе още няколко въпроса, но аз така и нищо не й казах за това какво съм видял и правил сред скалите, нито пък че не съм бил сам там. Вивиан бе разтревожена, но все пак очарована, и скоро осъзна, че трябва да продължим надолу.
Попитах я дали не й се намира огледалце.
— За какво ти е?
— Няма значение. По-късно ще ти кажа.
По-голямата част от спускането ни надолу се оказа доста безинтересна — слязохме може би цели шейсет метра под горния вход, чак на дъното на пещерата — то беше на морското равнище. Главната пътека бе добре изгладена и се виждаше ясно през цялото време, макар че на няколко места от нея се отклоняваха странични канали и коридори, и никой от тях не си личеше да е използван.
Когато най-накрая слязохме чак на дъното, двамата с Вивиан открихме, че най-долната част на пода на пещерата представлява тераса, издигаща се над прилива, само половин метър над морското равнище. Един тъничък ръкав на океана, широк около десет метра и дълъг два пъти колкото същото разстояние, влизаше вътре. Хладната му зелена повърхност леко се вълнуваше, също като вода в корито, в унисон с лекото вълнение навън.
Наведох се и топнах ръка в студената вода, сияеща от идващата отвън светлина. Сега долната част на пещерата бе изцяло наводнена, но там имаше — или щеше да има, когато се оттеглеха вълните на прилива — отверстие, достатъчно през него да мине доста голяма лодка, потегляща от това сигурно малко пристанище към открито море или връщаща се обратно.
Някой някога през вековете бе построил — частично построил, а частично изрязал в самата скала — истински кей тук. Все още се виждаха следи от стари греди — чворести и подгизнали, макар и повечето да бяха изгнили, и на тези, които последни бяха използвали пристана, се бе наложило да се примирят само с каменната скала.
Три лодки, окъпани в трепкащата, водниста светлина, бяха вързани на кея. Едната беше доста голяма — по-голяма от другите две, взети заедно. Такава дълга, тясна лодка без палуба виждах за пръв път, макар и да бях чувал толкова истории за тях, че веднага познах какво е това. Всъщност това беше дълга лодка от онези, които използваха викингите, повече от дванайсет метра на дължина, с процепи за двайсет гребла — преброих по десет от всяка страна. Отначало изобщо не осъзнавах какво би могло да означава присъствието й тук, но си отбелязах, че лодката е сериозно повредена като че ли от тежък удар с голяма скала, а дългите тесни стрингери се бяха вкопали под единия планшир.
Чух как зад мен Вивиан вдъхна рязко, щом се обърна. Видението не бе ме предупредило, ала от болезнен опит знаех, че макар и да притежавах особени сили, те можеха да бъдат безполезни срещу най-баналните заплахи.
На не повече от пет метра от нас един мъж, облечен в бойна ризница на викинг и обут в тесен клин, какъвто навремето носеше и Ивалд, загърнат с наметало от овча кожа, се бе изправил на каменната скала, с нашарен кожен щит и насочено към нас копие в ръце. Гледаше ни. Бе излязъл напълно безшумно нейде из мрака сред скалите отзад и сега препречваше пътя ни към изхода.
X
Само след броени секунди още дузина викинги — всички без един въоръжени и облечени подобно на първия, се появиха от скривалището си в дълбоките сенки и се изправиха срещу нас, срещу малкия док и блещукащата вода. Никога преди не бях виждал такива мъже, но не ми беше никак трудно да ги разпозная — бях чувал достатъчно за тях; обля ме вълна от страх. Само след миг един ме бе сграбил за ръцете, а други двама бяха награбили Вивиан.
Вивиан все още беше с одеждите на жрица, които бе облякла по-рано. Като запази голямо самообладание, тя заговори също като жрица — забрани на натрапниците да докосват, когото и да било от нас и ги заплаши със сериозно наказание свише.
Дали водачът им наистина прие заплахата за истинска, или просто ни сметна за явно безобидни, не знам, но в следващия момент той с решителен жест заповяда на хората си да ни пуснат.
Нямаше никакво съмнение кой командва тук. Водачът им бе онзи първият, който видяхме — красив, широкоплещест млад воин с черна коса, достатъчно едър, че да се извисява с цяла глава над другарите си. Скоро той се представи на Вивиан като Хакон. Помощникът му — невъоръженият, който не бе облечен като останалите — се наричаше Гуторм.
Този Гуторм носеше шлем с рога, който, както скоро разбрах, бе знакът на норвежките магьосници. Беше с роба наместо с панталони и цялото лице и ръцете му, докъдето се виждаха, бяха покрити с гъсти татуировки.