— Хммм. И колко голяма войска е довел този нашественик?
— Сигурно стотина души. Може и малко повече да са. Няма значение.
— О, тъй ли било? И как е името на този безочлив нашественик? И колко души са на ваша страна и защищават крепостта?
Вивиан сви рамене с престорено равнодушие.
— Нарича се Комор. Не че това има значение. Всъщност още не се е стигнало до бой. — Тя млъкна и погледна Гуторм. — Не знаех, че викингите си водели и друиди на поход.
Хакон само се изсмя. Гуторм с неохота сякаш му бе трудно да реши какво отношение да възприеме към тази странна пророчица на този странен оракул, обясни, че всъщност изобщо не бил от бандата на Хакон, а се бил присъединил към тях едва преди няколко дни.
И добави:
— Пратеник съм на крал Вортигерн.
Без съмнение и аз, и Вивиан сме го изгледали с напълно неразбиращ поглед. Името Вортигерн не означаваше нищо за нас; и това далеч не беше странно, защото по онова време в разстояние на сто мили около нас сигурно имаше поне трийсетина души, които наричаха себе си крале.
Докато продължавахме изкачването, бе лесно да се забележи по начина, по който Рогатия се мръщеше и оглеждаше, че и той е усетил — макар и далеч не толкова силно, колкото аз — присъствието на стария Мерлин сред обкръжаващите ни скали.
Фактът, че северните хора и друидът са с нас, почти не променяше собственото ми усещане за присъствието на стареца, който ми бе казал, че е Мерлин. Докато се изкачвахме през пещерата, отново се чувствах така сякаш мога да протегна ръка и да го пипна. Щом преминах край входа на страничното коридорче, се поколебах за миг и си помислих дали да не се стрелна натам. Но след като погледнах нататък, ми се стори, че тъмната уста на тесния, криволичещ тунел е затворена и сега дори и съвсем малко дете не би могло да се промъкне вътре. Когато един от викингите ме подбутна, послушно продължих нагоре.
Друидът също спря за миг като че ли усети нещо извън рамките на обичайното, когато преминахме край скалите, под които според сведенията, които имах привилегията да получа, бе притиснато всичко тленно, а може би и някаква част от нетленното, останало от Мерлин. Гуторм се намръщи и неколцина северняци се поколебаха. Всички до един бяха видели много свят, макар и да бяха млади, и не след дълго продължиха, като не пропуснаха да направят обичайните жестове, за които се предполагаше, че предпазват от зла магия.
Скоро отново бяхме на повърхността. Повече от дузина примигващи северни люде последваха Вивиан и мен в обляния от слънце амфитеатър на оракула, спряха и взеха да се оглеждат подозрително, като от време на време заплашително ръгаха въздуха с копия и войнствено ги клатеха.
Щом излязохме от амфитеатъра, почти веднага се сблъскахме с Бран, който бе тръгнал да ни търси, и естествено гледката на неочакваните ни придружители го смая.
Бран, а по-късно и останалите, бяха учудени, когато двамата с Вивиан, се завърнахме в компанията на Хакон и неговите хора, буквално изскочили издън земя. Вивиан продължаваше да говори на новодошлите по начина, според който тя си представяше изисканата реч, използвайки надменния, отчужден тон, който предполагаше, че трябва да използват жриците, а пък аз почти думица не обелвах. Веднага щом се появи Бран, аз го погледнах нетърпеливо с надежда, че ще ми подскаже каква нова роля трябва да изпълнявам.
Бран и останалите от трупата схванаха най-важното в положението с окуражителна бързина и се включиха в играта. Е, някои отначало се пообъркаха — но нали само това би могло да се очаква, ако изведнъж на прага ти цъфнат повече от дузина въоръжени воини, и то отсам онова, което постепенно бяхме започнали да смятаме за нашата крепостна стена.
Не след дълго Бран вече ни представяше поред. Назова всички ни, включително и себе си, с истинските ни имена — така бе по-просто, отколкото изведнъж да нахлупим непознати ни псевдоними, пък и тези новодошли чужденци не биха могли да знаят, че това са имената на някакви си актьори от някаква пътуваща трупа. Бран, разбира се, си приписа титлата върховен жрец на храма и представи Джандрий — когато най-накрая Хакон я забеляза — като своята почитаема съпруга. На мен и Вивиан се паднаха ролите на онези, което сега бихме могли да наречем контактьори, канали, чрез които силата на оракула говори на простите хорица. Пресуши шише и Мод, както се виждаше от елегантността на премените им, също бяха служители, достойни за уважение. Това бе ясно от начина, по който се обръщаше към тях върховният жрец, но той не изясни задълженията им. В този момент Ивалд не се мяркаше наоколо. Предполагах, че се бе скрил в параклиса, както обикновено и вероятно Бран си отдъхна с облекчение, че ще може да отложи срещата му с гостите.