— Добре, Мод, знам, че се предполага, че е натикан под тая скала — легендите все това твърдят до една. Но аз те питам КОЙ всъщност е той?! Знам, че е бил велик магьосник и е служил на крал Артур, но…
— Що за човек е бил магьосникът на крал Артур ли? — Мод млъкна и се захвана да плакне пелените на бебето. Предполагам, макар че в онзи миг не ми дойде на ум, че в тая вълшебна къща щяха да се намерят достатъчно чисти пелени, и че това изобщо не бе необходимо — но си помислих, че когато Мод е неспокойна, просто гледаше постоянно да се намира на работа.
Тя ме изгледа невярващо сякаш искаше да ми каже, че никой не може да е живял цели десет години на този свят и да е невеж чак дотолкоз, че да не знае най-важното за Мерлин и за крал Артур. И отначало май просто не можеше да се сети откъде да започне. Не виждаше откъде трябва да подхване изброяването на списъка на всички достоверно потвърдени чудеса, извършени от Мерлин.
Е, наистина вече знаех повечето от историите за тези чудеса, ония, дето всеки ги знаеше. Но онова, което исках да знам, е що за човек е бил онзи, който ги е извършил, и какво се е опитвал да постигне през живота си; но на десет години ми липсваха и думите, и силата да изясня тази разлика.
— Мерлин чудесата за нищо ги нямаше! — избухна най-накрая Мод. — Ако беше тръгнал с Артур в последната му битка, кралят и никой друг щеше да победи! Нито щяхме да видим мераците на Мордред да царува, нито пък Комор щеше да си разиграва коня по нашите земи!
После лицето й се измени и тя впери в мен свиреп, кръвнишки поглед.
— На тебе пък откъде ти дойде на езика да речеш, че тука бил оракулът на костите на Мерлин? Аз никога за нищо такова не съм чувала!
Естествено, последното означаваше, че щом е тъй, въпросното място изобщо не можеше да го бъде. А аз на свой ред не можех да кажа нищо повече от онова, което вече бях казал.
Гуторм, самообявилият се пратеник на Вортигерн краля, след като се срещна с Бран, се бе поотпуснал, очевидно убеден, че най-накрая е срещнал истински колега в лицето на върховния жрец. Друидът обясни на Бран мисията си и му разказа как неговата вълшебна дарба да врачува го накарала да дойде чак дотук заедно със северните воини. Спорно бе дали покойният Артур наистина е мъртъв — но както Бран, така и останалите от нашата трупа знаехме повече от добре, че Вортигерн — старият Вортигерн, единственият Вортигерн — бе умрял преди повече от половин век.
Нито Бран, нито който и да било от нас смяташе, че друидът наистина е бил изпратен от крал, мъртъв от цели шейсет години насам.
По-късно Бран в разговор с нас ни каза, че името Вортигерн значело нещо като Великия вожд.
— Може би някой нов владетел си е присвоил титлата.
— Сигурно.
Татуираният мъж с рогатия шлем ни даде да разберем, че търсел някакво си сираче без баща, за което на Вортигерн му било предсказано, че щяло да има много голямо магическо значение за него — и че аз май отговарям на изискванията.
Хакон и хората му тъкмо бяха прекарали в къщата достатъчно време, за да решат, че е време да приберат мечовете си в ножниците и да сложат копията настрана, когато нещо ги накара отново да се хванат за оръжието: далечен вик съобщи за пристигането на самия Комор пред нашата порта.
Гласът на човека, пратил войската си да ни преследва, бе висок и тънък и се чуваше от ясно по-ясно. Имаше странен, ужасен акцент — сякаш викаше човек, който на шега се преструва на уплашен. Впечатлението се подсилваше от призрачен смях.
Първите думи, които чухме ясно, произнесени от треперливия му глас, бяха настоятелни викове да се отвори портата и служителите на оракула да му се предадат.
XI
Присъствието на Комор пред нашата порта, неговият призив да го пуснем вътре прогониха всички други мисли от главите ни. Налагаше се Бран веднага да се изкачи върху стената и да се оправи с положението.
Всички нас — старата група на Бран — до един ни мъчеше смътно любопитство да видим Прокълнатия. Изглежда, че повечето от северните воини бяха чували за него, и неколцина се изкачиха по стената, за да огледат войската му — както ми се стори, гледаха с различна степен на професионализъм и завист.
В моя случай главният мотив беше страхът. Изкачих се върху широкия, неравен ръб на недостроената стена и неспокойно се вторачих над единия от няколкото заградени със зидария ъгли, за да видя най-после що за чудовище е това. Нямаше нужда никой да ми посочва кой точно е Комор; както начинът, по който се държаха останалите, така и характерното му облекло и златната везба не оставяха място за съмнение кой тук е водачът. Наистина кралят — ако наистина можеше да претендира за подобна титла — се оказа грозен, а на пръв поглед изглеждаше и некадърен. Ръстът му бе малко под средния. Косата и брадата му бяха преждевременно побелели, очите му — воднисти, а устата му се кривеше на една страна — което особено си личеше, опиташе ли се да се засмее или да се усмихне.