Комор бе довел със себе си още само неколцина души личната му стража, тъй че войската му зад стените не бе нараснала много на брой. Но сега в средата на поразширилия се лагер се издигаше копринена палатка. Това бе първият подобен подслон, който виждах — малката палатка на капитан Дреон изглеждаше като джудже пред неговата и бе преместена встрани, за да се предостави на крал Комор най-личното място. Зяпнах от изумление — да, тази тъй великолепно украсена палатка наистина бе достойна за крал.
Досега Бран геройски бе държал портата затворена, макар че може би беше нужно още по-голямо геройство, за да я отвори. Колко дълго Прокълнатия ще позволи да му се инатят по този начин, никой не можеше да каже.
А и Комор открито бе заявил, че бил дошъл да хвърли един поглед на костите на Мерлин.
Яхнал великолепния си кон, той бе изгледал с кривата си усмивка Бран, изправен върху ниската стена.
— Казали сте на верния ми капитан Дреон, че тези тъй ценни останки се намират тук.
— Точно тъй е, Ваше Величество — Бран се поклони смирено, удостоявайки натрапника с кралско обръщение.
— Тогава, предполагам, че можете да ми ги покажете, щом вляза вътре, върховни жрецо?
— Съжалявам, Ваше Величество, но това е невъзможно. Костите са погребани надълбоко, и дори и ние, преданите слуги на оракула, не можем да ги видим.
— Ненадминат оракул трябва да сте вие, няма що, върховни жрецо — май би трябвало да се посъветвате със собствената си висша сила тук по въпроса дали да ме допуснете! Сега да не ми кажете, че вече сте го направили? Един истински, верен оракул не би ви посъветвал да ме карате да чакам пред портата!
— Може би това за нас би било прекалено голяма чест. Във всеки случай, съветът му бе недвусмислен.
Това ядоса Комор.
— Ако тъй е казал, не е никакъв оракул, и всеки, който го твърди, заслужава наказание! Ще се върна пак да си поприказваме, върховни жрецо! — Той пришпори коня си и се отдалечи, прекъсвайки разговора.
Помислих си, че темата за костите на Мерлин бе отвлякла мислите на нашия преследвач от издирването на онези безочливи трубадури — можехме поне да се надяваме, че въпросните окаяни нещастници са напълно забравени.
На свой ред викингите, след като се огледаха из широкия двор на къщата, ограден от дебелия зид, се учудиха, като не видяха никакви други защитници, освен самите нас.
— Къде са вашите воини? Нямате ли стражи? — настоятелно попита най-накрая Хакон, оглеждайки се подозрително.
Бран вече бе готов за този въпрос.
— Досега не ни бяха необходими. А сега, когато възникна нужда от тях, ето че вие сте тук.
Хакон бавно преглътна отговора му. После огледа хората си, все едно ги канеше да оценят шегата заедно с него.
— Вие очаквате от нас, от една дузина хора, да ви защитаваме? Върху тоя дълъг недостроен зид? Срещу цяла войска?
— За мен е очевидно — отвърна Бран, — че сте били изпратени тук точно затова. И мога да ви обещая, че нашата защита ще се окаже много изгодно начинание за вас.
Хакон се почеса по главата.
— Трябва да призная, върховни жрецо, че наистина бяхме доведени тук от низ странни събития, бури и съвпадения. Явно за тях е отговорна някаква по-висша сила.
Водачът ни кимна с благодарност и покани северните воини в голямата къща. Те приеха доста учтиво и оставиха стража на стената, но прекосиха прага с извадени оръжия. След като веднъж влязоха вътре, въоръжените викинги оставиха най-после оръжията си, но продължиха да се оглеждат подозрително, внимаваха никога да не се отдалечават много един от друг и инстинктивно си вардеха един на друг гърбовете. Мисля, че всичко отчасти се дължеше на това, че някои от тях просто не бяха свикнали да живеят в къща. Но дори и по-изтънчените от нашите гости, включително и самият Хакон, веднага бяха поразени от пълното отсъствие на обикновени прислужници.
Когато водачът им спомена, че липсата на слуги силно го озадачава, Бран реагира спокойно и обясни, че неотдавна всички прислужници били уволнени по необяснима заповед на оракула.