Изглежда, Хакон прие това обяснение. Но също като Бран преди няколко часа, продължи да настоява много твърдо да огледа цялата къща. Бран нямаше нищо против, защото нашата голяма тайна — кои сме ние всъщност — едва ли можеше да бъде разкрита чрез подобно претърсване.
Заключената врата на горния етаж вече не беше заключена. Когато Хакон дръпна дръжката, вратата се отвори толкова послушно, сякаш никога не бяха я заключвали.
Никой от нас не каза нищо дълго време. После Бран се спря за миг на прага, прекрачи го и въздъхна:
— Библиотека.
Думата беше нова за мен. А и самата гледка ми се видя толкова странна, че нямаше никакъв проблем да повярвам, че това място е принадлежало на безподобния маг на крал Артур. Високите полици и шкафове от видението сега, когато ги видях с просто око, се оказаха рафтове за книги, нещо, което никога преди не бях виждал.
Откъснах поглед от купищата книги и се огледах из стаята — достатъчно дълго, че да забележа и други неща. Онова, което най-силно ме порази, бе, че светлината в библиотеката не помръкваше денонощно и хвърляше отблясъци в коридора, отвореше ли се вратата. Слънчевата светлина, макар и непряка в облачните дни, влизаше през високите, обширни прозорци, както и през стъклените капандури в тавана. Мисля, че никой от нас — нито от хората на Бран, нито от тези на Хакон, никога не бе виждал нищо подобно. Спомням си, че забелязах — както си се чудех и дивях на книгите, — че лакираният дървен под бе равномерно изхабен, сякаш бе използван години наред.
В стаята имаше изобилие от лампи и свещи, повечето от които, както открихме по-късно, паднеше ли сумрак, се палеха сами — малки прилежни пламъчета светваха и заместваха намалялата естествена светлина. По-късно забелязах, че някои от тези пламъчета горят постоянно, денем и нощем, и маслото никога не им свършва, макар че никой не пълнеше лампите — или поне човешка ръка не ги докосваше.
Явната магия, наситила цялата стая, в съчетание с многобройните странни свитъци и купчини хартия, бе достатъчна да накара повечето от хората на Хакон да се задоволят само с кратко надзъртане от прага, а някои от тях направо отказаха да влязат.
Библиотеката бе уютно обзаведена с камини и черджета, с всякакви средства за поддържане на огъня, с удобни столове и масички за писане. Но в моите очи най-забележителното нещо, по-странно и от вълшебната светлина и топлина, все пак бе лабиринтът от рафтове, опасал всичките стени, и още рафтове, изправени в по-голямата част от пространството между стените — всички тези безкрайни рафтове и техният товар, неизброимите книги.
Внушителните претъпкани полици стигаха чак до тавана — толкова висок, че и Хакон не можеше да го стигне. Тук-там покрай пътеките между библиотечните шкафове имаше табуретки, та дори и стълбички, за да може човек да достига и по-горните полици.
Когато аз, любопитен както винаги, тръгнах да изследвам този лабиринт, скоро ми стана ясно, че тази стая бе много по-голяма от всички останали на етажа — толкова огромна наистина, че все още не можех да видя другия й край. Тук-там имаше кътчета за учени, столове, лампи и масички за писане, някои — затрупани със свитъци и купчини неизписана хартия; имаше и мастилници, и перодръжки. Спомням си, че отначало не бях много сигурен за какво се използват.
Повечето книги, по-специално подредените в близост до вратата, през която бяхме влезли, бяха върху пергаментови или хартиени свитъци. Други — в по-далечните краища на стаята — бяха във вид на хартиени листове, притиснати между плоски корици.
Дръпнах един свитък със скромни размери от долните рафтове и го разгънах непохватно върху една от многото неизползвани маси. Хартията бе изписана с дребен методичен почерк, с черно мастило и паче перо. Бях доволен да открия, че мога да позная някои от най-простите думи — преди да почине, майка ми ме бе понаучила да чета.
Хакон — човек, когото нищо ново не би накарало да се държи плахо — също бе измъкнал един от свитъците, но не бе го разгънал. Вместо това колебливо клатеше в юмрук хартиената тръба сякаш я мислеше за някакъв вид тояга.
— Какви са тия работи? — настоятелно попита той.
— Книги — отговори му нечий глас. Зачудих се, когато отбелязах, че Бран се оглежда със страхопочитание, все едно се намирахме в храма на нашия бог. Той зашепна толкова тихо, че да не чуе Хакон.