Бран отвърна, че ще се посъветваме с оракула. Комор прие и отново спечелихме малко време.
Повечето викинги досега бяха останали извън полезрението на Комор, отсам стената. Те пробваха новите си остри оръжия на дръвниците, пръснати из двора, и започваха лека-полека да се настаняват в къщата, макар че и ние, хората на Бран, все повече и повече я приемахме за свой дом. Скоро след като воините се настаниха тук, някои от тях започнаха да проявяват открит интерес към ценните предмети, пръснати навсякъде из къщата. Дузини сребърни и златни прибори, ножове, лъжици, чаши и чинии, както и няколко предмета, инкрустирани със скъпоценни камъни, се виждаха из голямата зала, върху дългата маса и по няколкото полици наоколо. Интересът на нашите гости към подобни предмети не беше нищо в сравнение с копнежа им по изящните оръжия. Засега се задоволяваха да оставят на мира тази по-маловажна плячка. В края на краищата, грижата на един вожд от севера, когато е далече от дома, обикновено се свеждаше до това колко плячка ще оплячкоса и колко бързо тия придобивки биха могли да се обърнат в годно за употреба богатство. Единственото ценно съкровище, което можеше да се намери в чужбина, беше онова, което можеше да се отнесе.
Когато видяха меките легла, по лицата на Хакон и хората му се изписаха презрителни гримаси — само един-двама взеха да се тръшкат по тях, като подмятаха мръсни думички на висок глас. По-късно, когато станеше време за сън, поне един от воините винаги оставаше на стража, докато останалите се протягаха или се сгушваха като животни на пода, всичките заедно в една или в две стаи.
Безименният военачалник от войската на Комор, разпознал Ивалд, очевидно бе пуснал слуха за Трейн Берсерка сред другарите си, защото колчем Ивалд се изкачеше на зида, по лицата, обърнати към него, се изписваше ако не точно уважение, то поне предпазливост.
Ние от трупата на Бран все още не разбирахме съвсем ясно защо е така. Когато се опитахме да попитаме Ивалд какво всъщност става, той накъсо ни отряза. Държеше се с мрачен фатализъм.
Самозваният пратеник на крал Вортигерн продължи да се интересува от мен, въпреки че някои от другарите ми и някои от викингите да бяха съгласни, че явно е луд, щом разправя, че сам Вортигерн го пратил насам преди месец.
Хакон ни разказа, че някои определени знаци и поличби му били подсказали да позволи на друида да се присъедини към неговите хора, когато го срещнали за пръв път нейде по брега.
През целия този ден членовете на нашата малка компания от бивши бегълци честичко използваха всяка попаднала им възможност да си разменят многозначителни погледи помежду си. Не смеехме да се отпуснем нито за миг и се чувствахме като хванати в капан между варварите отсам портата и онези отвъд нея.
Доколкото можех да забележа, никой от тях все още и не подозираше, че ги мамим.
Бран бе в стихията си, много убедителен, и според мен през онзи първи ден нито един от викингите не се усъмни дори за миг, че ние сме пълноправните владетели на това светилище оракул, а Бран е неговият върховен жрец или главен гадател — водачът ни бе успял да ги убеди, че сме наследници на самия Мерлин и сме говорителите, през чиито уста великият магьосник продължава да пророкува.
Щом Бран завърши с разклатени нерви речта си пред тези опасни хора онзи следобед и се оттегли горе в стаята при жена си и бебето, той почти припадна от напрежение.
Като се опитвахме да залъжем любопитството си, ние с Вивиан тръгнахме да търсим Ивалд, и отново го открихме в параклиса. Този път се бе наквасил с вино направо до козирката и после бе положил глава върху празния мях. Когато се опитахме да го разбудим, измърмори, че бил чул християните да разправят нещо за това, че виното можело да се превърне в кръв.
Щом успяхме да го вдигнем на крака, той се опита на пияна глава да жонглира с няколко неща — кръст, който бе извадил от една ниша в стената, кинжал, празна манерка — с една ръка. Резултатът не изненада никого, освен вероятно самия Ивалд.
Той май се страхуваше далеч не само за собствената си кожа. Продължи да ми обяснява колко се тревожел за мен — нали съм бил дете, — ако Комор успее да ни превземе, както и за Джандрий и бебето. Стенеше при непоносимата мисъл, че и ние, и останалите можем да бъдем заклани или принесени в жертва.
Струваше ми се, че Ивалд всъщност не се тревожи толкова за нас, колкото за самия себе си — май мислеше, че не би изтърпял отново да бъде свидетел на такива неща.