— Не са НЕГОВИТЕ кости.
Той очевидно се беше отпуснал на стола, но все още държеше тоягата си подръка.
— Не. Но определено са човешки. Може би е умишлено заблуждение.
С жест на презрение Моргана хвърли костиците на пода. Котката изведнъж подскочи, близна ги с нежния си розов език и се огледа, все едно търсеше още.
Моргана изведнъж премести рязко втренчения си поглед върху Илейн и настоя да се промени настройката на хипостатора; после даде нови географски координати — единият бе отрицателно число.
Илейн се замисли за малко какво би станало, ако не се подчини на Моргана. Но не виждаше никакъв начин простата смяна на настройката на машината, дори и до безсмислена математическа стойност, да навреди с нещо. Помисли си, че ще е по-добре да се разбунтува по-късно, за нещо наистина важно. Възможно най-спокойно тя стана от стола и настрои апарата на дадените от Моргана координати — включително и безсмисления. Може би, когато се докажеше, че лудостта не върши никаква работа, разумът щеше да надделее.
Проблемът беше, че новозададените координати за най-голямо смайване на Илейн бързо започнаха да оформят съвсем ясна гледка върху холосцената. Нов пейзаж на морски бряг — скалист полуостров, увенчан с огромно имение, укрепено със стена, преграждаща полуострова там, където е най-тесен.
Илейн забеляза и хора на холосцената и зяпна от учудване. В по-ранните експерименти там никога не се бе появявало нещо толкова мимолетно като човек. И все пак — ето ги, там бяха. Мъже се биеха по протежението на цялата стена и се посичаха с древни оръжия. Атаката бавно и смъртоносно напредваше.
Единият от хората на Моргана, обръщайки се към нея с титла, подхождаща на кралска особа, настоя незабавно да се намесят.
Но самата кралица отхвърли идеята.
Илейн почти нищо не разбираше, поне отначало, от непознатия пейзаж и от онова, което се развиваше там. За пръв път виждаше на холосцената живи същества — да не говорим за хора.
А сега действието буквално се разгръщаше пред нея и клането, което виждаше като документален кадър, внушаваше ужас. Неканените й гости, включително и Фишър, се разстройваха много по-трудно — те наблюдаваха битката с истински професионален интерес.
— Истински берсерк! — обади се един от мъжете. — Я виж сега!
— Струва ми се, че тук се е намесил Вотан — сухо отвърна Моргана.
Единствено огромната котка продължаваше да пренебрегва ставащото на холосцената и бе втренчила немигащ взор в Илейн.
От време на време и Фишър се включваше в разговора. Според онова, което казваха, и четиримата се вълнуваха от перспективата по някакъв начин да установят къде точно се намират костите на Мерлин. Фишър и Моргана се препираха по темата, използвайки загадъчни думи. За няколко мига, без да мисли, Илейн осъзна, че натрапниците изведнъж са заговорили на съвременен английски — но после разбра, че изобщо не е така.
В момента Моргана си шептеше нещо с придружителите си. Илейн погледна Фишър и той вдигна пръст към устните си — даваше й знак да мълчи. Просветна й, че Фишър може би не беше толкова безпомощен, колкото си даваше вид. Тя отново се вслуша внимателно в онова, което си говореха Моргана и нейните хора. Не, те НЕ говореха на английски, нито пък на руски, нито пък на който и да било от езиците, които Илейн бе учила някога. И все пак ги разбираше прекрасно. Почувства увереност, че би могла да се включи в разговора, ако поиска.
Сардоничният поглед на Фишър явно искаше да я увери, че чете мислите й. ДА, АЗ ТЕ ДАРИХ С ТОЗИ ДАР, мълчаливо твърдеше той. Бе успял да дари Илейн — по някакъв начин — със способността да разбира и дори да говори странния език. А тя разбра, че е успял да го направи толкова тайно и хитро, че Моргана поне засега не съзнаваше, че Илейн разбира онова, което успява да подслуша.
Моргана, очевидно връхлетяна от някаква нова идея, се обърна отново към Илейн и й нареди на английски:
— Заведи ме във вашата библиотека — там, където съхранявате информацията!
Илейн мълчаливо се изправи и я поведе извън стаята с холосцената, през тъмния коридор, в познатата библиотека — официално наричана медия-информационен център. Огромната котка я догони с леки стъпки, а Моргана и останалите вървяха плътно след нея. Както и в някои от другите стаи в сградата, светлините се запалваха автоматично, щом някой влезеше.
В библиотеката на фондацията „Антробус“ информацията естествено се съхраняваше предимно по електронен път. Машини и екрани стърчаха във всеки ъгъл, но не биеха много на очи. Имаше и лабиринт от високи рафтове, а наоколо бяха разпръснати маси, лампи и табуретки.