Предполагам, че още щом започнахме слизането, в мислите ни все повече натежаваше фактът, че само двете малки лодки долу в пещерата са годни за плаване, че и двете заедно са твърде малки, за да поберат всички бегълци. Дочувах как Джандрий и Бран шепнешком обсъждат същото.
Четиримата оцелели от хората на Хакон — или по предварителна уговорка да се съберат в пещерата, или подгонени от някакъв инстинкт, който ги караше да търсят лодки и вода — бързо щяха да ни изпреварят, ако водачът им непрекъснато не им заповядваше с лаещ глас да се придържат зад нас и да ни вардят, ако врагът успее да проникне в пещерата.
Никой от нас все още не бе изследвал подземните разклонения в пещерата. Но Хакон и хората му, прекарали дълги часове в светилището, го бяха претърсили достатъчно, за да могат да ни съобщят, че по-ниско под земята те се сплитат в забележителен лабиринт.
Бран и Джандрий — тя се бе вкопчила яростно в бебето, увито в одеяла — ни забавяха, но тъй като преследвачите не бяха по петите ни, това нямаше значение. В слабата зеленикава светлина, проникваща отдолу, съзрях как Бран пренася жена си през едно доста мъчно за минаване място и отказва помощта, предложена му от водача на викингите. Джандрий все още не можеше нито да върви дълго, нито да се катери.
По-малко от половината от войската на Хакон — едва четирима души, освен него — бе оцеляла в битката. Докато се спускахме в полумрака, дочух как те си размениха няколко лаконични реплики, от които разбрах, че тежко ранените са били убити на място от другарите си — а и те биха искали при нужда да се постъпи с тях точно по този начин — за да не бъдат заловени живи.
Шепата викинги, които все още се държаха на крака, би трябвало да бъдат изтощени, но те напредваха с устрем и решителност, стиснали здраво окървавените си оръжия, а в очите им все още гореше огънят на битката. Неколцина, включително и самият Хакон, бяха ранени. Превързаха раните си при първата възможност да си поотдъхнат, а после престанаха изобщо да им обръщат внимание. Те се наливаха безразборно с вино, медовина и вода и казваха, че били готови да продължат да се бият, ако се наложи.
Макар и млади, те всички бяха ветерани, и аз бях поразен от това колко спокойно и философски приемат своето положение, пренебрегвайки стоически болката от загубата на другарите си. Явно не съжаляваха особено за изгубената битка, в която бяха помолени да се включат, но и не искаха да я протакат. Чух един да казва: „Няма много печалба в това да се биеш, само за да оцелееш.“
Вивиан все още се опитваше да ме наглежда.
Бяхме изминали към трийсетина метра надолу по пътеката, виеща се през Мерлиновите скали, когато изведнъж дочухме гласовете на преследвачите — тъкмо бяха открили входа на пещерата и бяха спрели пред него.
Спряхме и ние и се вслушахме в чуждите гласове, които стигаха до нас през тунела.
— Сигурно се чудят къде ли сме се дянали — обади се Хакон шепнешком.
Бран кимна.
— Май спорят дали би било умно да влязат в пещерата.
— И кой да влезе пръв. Тъй както го чувам, май никой не напира да му се падне тази чест. Бая добре ги ужилихме.
Разнесе се съвсем нов звук, рязко дрънчене. Затворих очи и разпознах нечленоразделното, нечовешко ломотене на Трейн — Ивалд и си го представих как се нахвърля в последна атака върху врага, там, в амфитеатъра на оракула. Вслушвайки се, дочухме последните викове на берсерка, както и виковете на последните му жертви.
Продължихме слизането.
Щом стигнахме тесния страничен проход, чиито камъни бяха така просмукани с магия, че сякаш бе готова да потече от тях, закопнях отново да поговоря със стареца. И едновременно с това усетих, че той отново безмълвно ме вика.
Стрелнах се бързо встрани и се отправих към най-тайната част на погребания под скалите заплетен лабиринт, за да си поговорим насаме.
Друидът, изненадан, изкрещя подире ми — така настоятелно, че другарите му си помислиха, че сме се натъкнали на засада. Рогатият явно си мислеше — съвсем естествено — че се опитвам да избягам, или пък може би се тревожеше, че просто ще изчезна. Отново кресна и протегна кльощава ръка, за да ме сграбчи — дългите му меки пръсти, почти несвикнали с физически усилия, се вкопчиха в мен в мрака на прохода. Но бе твърде закъснял, за да може да се вкопчи здраво в мен, и вече нищо не можеше да стори.
Останалите не изчакаха нито мен, нито Гуторм. Вивиан бе минала напред и не бе разбрала, че съм изостанал. Продължиха надолу, а ние останахме на кръстопътя. Друидът продължаваше да ме вика, отначало гневно, после със сладък глас — очевидно се опитваше да ме примами обратно, все едно ме мислеше за четири-петгодишен.