Нищо не можех да отговоря на това.
— ПРИГОТВИ СЕ ДА ПОРАСНЕШ, АМБИ.
Все още нищо не можех да кажа. Предполагам, че единственото, за което съм се сещал в момента, беше, че да си голям, означава някой ден да грабнеш копието като Бран и Пресуши шише и да се изправиш срещу порой от стрели, да се изправиш непоклатимо срещу редица от настъпващи убийци, размахващи заплашително острите си оръжия.
Мерлин май ми четеше мислите и усещаше страховете ми.
— ЩЕ ИЗПРАТЯ МОЯТА СИЛА ДА ТЕ ПРИДРУЖАВА. В ЛАГЕРА НА МЪРТВИЯ КРАЛ ЩЕ СЕ ИЗПРАВИШ ЛИЦЕ В ЛИЦЕ С ОПАСНОСТИ, НО ТОВА Е НЕИЗБЕЖНО. СИЛАТА МИ ЩЕ ТЕ ЗАЩИЩАВА. ЩЕ ИМА МИГОВЕ, КОГАТО АЗ ЩЕ ГЛЕДАМ ПРЕЗ ОЧИТЕ ТИ И ЩЕ ГОВОРЯ С ТВОЯ ГЛАС.
— Знам. — С това исках да кажа, че знаех, че ще има опасности, а това беше единственото, което разбрах от всичко, което ми бе казал Мерлин. Чувствах се гузен.
— НЕ ЗНАЕШ ОЩЕ. НО ЩЕ НАУЧИШ. МОЯТА МАГИЯ ЩЕ ТЕ ВОДИ И ЩЕ ПРЕМИНЕШ ПРЕЗ ОПАСНОСТТА НЕВРЕДИМ. И ЩЕ СЕ ПОГРИЖА ДА СЕ ВЪРНЕШ… ТАМ, КЪДЕТО ТИ Е МЯСТОТО.
— Да, сър. Сър? Вие ли сте моят баща? — веднага щом зададох този въпрос, осъзнах, че се е трупал нейде в закътаните кътчета на подсъзнанието ми.
— НЕ СЪМ — отговорът му бе бърз и решителен.
После Мерлин ми зададе въпрос, който ме изненада, защото бях започнал да приемам, че знае всичко. Разбира се, трябваше да съм подготвен, след като го бях чул да негодува, че паметта му изневерявала.
Въпросът беше:
— ВИВИАН ЩЕ БЪДЕ ЛИ ОТВЕДЕНА С ТЕБЕ ПРИ ВОРТИГЕРН? НЕ МОГА ДА СИ СПОМНЯ…
— Да, сър. Ще отведат и нея с мен.
— КАЖИ НА ВИВИАН — ПОМНИ, ТОВА Е ВАЖНО! — КАЖИ Й, ЧЕ И НЕЯ ЩЕ ЗАКРИЛЯМ.
— Значи и Вивиан е важна?
— ВАЖНА КОЛКОТО САМИЯ ЖИВОТ.
Странен отговор, който не би могъл да задоволи едно наплашено момченце. И все пак исках, ако изобщо бе възможно, да избегна някак посещението в двора на този крал, мъртъв отпреди петдесет години, и измърморих някакви непокорни думи.
Но Мерлин повтори, че нямало как да ми се размине. Бих ли предпочел — попита ме той — да остана сам тук в пещерата, чийто горен вход е отворен за войските на Комор?
После старецът ми показа в заетото от Вивиан огледалце, добавяйки няколко обяснителни думи, мястото, откъдето мога да взема някакво наметало или пелерина, което настояваше да занеса със себе си в лагера на Вортигерн. Дрехата, нагъната и смачкана, бе натикана в една съседна пукнатина в скалата.
Все още имах нужда от уверения и повторих един въпрос, който му бях задал и по-рано:
— Ти наистина ли си Мерлин? Магьосникът на крал Артур?
— ДА.
— Тогава значи не си мъртъв. И преди си мислех, кой знае защо, че не си.
Той ме увери отново, че няма да съм сам при Вортигерн, и пак ми повтори, че аз и моите спътници ще се срещнем с определени опасности. Нито друидът, нито крал Вортигерн ми бяха приятели. Но Мерлин отново подчерта, че съм имал причини да не му се противя — ако последвам заповедите му, щял съм да изляза невредим от тревожните събития, които ми предстояло да се случат.
— Какви са вашите заповеди, сър?
— Скоро ще ги научиш, щом стане нужда. Пази наметалото ми, носи го, използвай го. А сега върви при онзи, който те чака.
Излязох от тесния тунел в по-широкия и по-добре осветен главен коридор, увил около раменете си наметалото на Мерлин. Беше износено и избеляло, нямаше ни копче, ни връзка, разнищено и лекьосано, и тъй като го гледаш, едва ли някой би се напънал да го краде. Втъканата шарка, която се забелязваше едва когато се взреш по-отблизо, представляваше грубо изрисувани дъбови стволове и листа.
Открих Рогатия, седнал на един камък и скрил лице в шепи — въплъщение на обезсърчението и отчаянието. Вивиан, на която явно липсвах, се оглеждаше несигурно малко по-нататък. Чул лекия шум при появата ми, друидът скочи, и щом ме съзря пред очите си, у него взеха да се борят гневът и облекчението. Вдигна ръка да ме удари, но тъкмо преди да замахне, размисли. Отново се изтръгнах от хватката му и без да си правя труда да му обяснявам защо съм се забавил, го поведох надолу по пътеката.
Толкова много тревоги ни се бяха струпали на главата, че никой, дори и Вивиан, изобщо не забеляза новата ми дреха. И дълбоката пещера и оцелелите викинги, и мнимите служители на оракула се чувстваха защитени от Комор — поне докато той и хората му не се напънеха да започнат сериозното претърсване на мястото, което би трябвало да им изглежда като свещените предели на оракула. Уверенията на Мерлин, кой знае защо, ми помагаха повече, отколкото бях очаквал, и това, че Рогатия друид сега ме гледаше с израза на човек, който току-що се е сдобил с добър роб — или с породист кон, крава, или с говедо от добър сой, — но тихомълком отчаяно се тревожи, да не би да му отмъкнат придобивката, не ме тревожеше особено. Вслушвайки се в онова, което си говореха с Хакон, скоро се убедих, че Мерлин много точно ме е предупредил; друидът и викингът сигурно предварително се бяха договорили как ще се реши съдбата ми и Хакон очакваше някаква изгода от това да ме предаде на Вортигерн.