Малките, ала тежки торбички със сребро и злато, взети от къщата, вече бяха скътани в тайна ниша в дъното на пещерата и там щяха и да си останат. В едната от малките лодки щяхме да се качим Гуторм, Хакон, Вивиан и аз. В другата — оцелелите воини на Хакон. Налагаше се Бран и останалите от старата ни трупа да останат тук. Но Хакон ги увери, че щом той и хората му оставят съкровището си тук, няма по-добро доказателство за намеренията им да се върнат.
При първа възможност да остана сам с Вивиан й прошепнах, че Мерлин е обещал да я закриля.
— Така ли? Ами много хубаво. — Вивиан отначало бе недоверчива. После постепенно любопитството й към стареца нарасна и тя взе да ме разпитва за него.
Зачуди се и защо Вортигерн — когото и да имаше предвид Рогатия под това име — си навлича всичките тия неприятности само за да се докопа до мен — някакво си хлапе, което никога не беше виждал.
Пратеникът, с малко хладна професионална вежливост към жената, която смяташе за пророчица, й обясни, че Вортигерн искал само аз, а вероятно и тя, да му направят предсказание.
Вивиан продължи да го притиска. Гуторм сви рамене и най-накрая направо си призна, че Вортигерн си имал проблеми с издигането на някаква сграда — изграденото през деня рухвало или изчезвало нощем, и срещу това магическо разрушение не можело да се направи почти нищо. Друидите на краля му били казали, че трябвало да се намери някакво момче без брада, което щяло да му каже какво да прави.
Хакон се прояви като много издръжлив — имаше две-три превързани леки рани и май вече бе оставил безвъзвратно в миналото скорошното си кърваво поражение. Сега все повече се въодушевяваше от това как ще ме заведе при Вортигерн. Друидът наистина обещаваше доста солидно възнаграждение — бе казал на Хакон, че това е единствената му възможност да постигне някакъв успех в досега злощастния си викингски поход.
Хакон — като отначало доста бъркаше пътя — поведе Бран и Джандрий по друго разклонение на долната пещера, да търсят сравнително отдалечената зала, която викингите бяха открили в самото начало на първото си претърсване. Ако камъните се поразместеха малко, имаше доста голям шанс разузнавачите на Комор, ако и когато ги изпратеше тук долу, изобщо да не я открият. Тук викингът се сбогува с Джандрий и с Бран, разбира се, но за това се сети малко по-късно.
Хакон каза, че дълбоко съжалявал, че не може да вземе семейството в лодката си — за лош късмет „Късата змия“ взе още имала огромна нужда от поправки.
Бран, който, ако се съдеше по поведението му, не се доверяваше докрай на Хакон, бързо разположи семейството си в слепия край на пещерата, който мислеше, че ще може да прегради временно с няколко подвижни скали, за да не ги открие врагът. В тази отдалечена част на пещерата светлината беше много слаба и навсякъде отекваше злокобният звук на капеща вода. Бран и Джандрий си носеха храна — бяха я награбили от кухнята заедно с няколко манерки вода.
Мод и Пресуши шише по примера на Бран и Джандрий се окопаха в подобна малка заличка само на няколко метра от тях.
Дочух как някой от воините на Хакон се тревожи, че хората, които оставаха тук, щели да се опитат да офейкат със златото и среброто веднага щом викингите си тръгнели. Хакон с намръщено намигане ги предупреди да млъкват.
— Май има място за още един — добави той, все едно че току-що се бе сетил. И се вгледа многозначително в жената на Бран, после в самия Бран.
Според мен, като каза „още един“, той изобщо не слагаше бебето в сметката. Но каквото и точно да имаше предвид викингът, Джандрий отказа да тръгне, накъдето и да било без мъжа си. А Бран очевидно не искаше тя да тръгне с Хакон. Викингът се позамисли и без да каже ни дума повече, сви рамене и тръгна.