Денят се изниза. Докато се криехме тук, долу, край морето, от време на време дочувахме как хората на Комор си подвикват покрай горния вход на пещерата, но, съдейки по звуците, засега определено не се опитваха да навлязат по-надълбоко. Може би, тъй като не знаеха, че точно ние сме търсените от тях смешници, не им пукаше много, че някой им бил избягал и дори се радваха, че пророкът и пророчицата са се махнали и са оставили оракула недокоснат. Междувременно изчаквахме. Един или двама от Хаконовите здравеняци постоянно стояха на стража малко по-нагоре по пътеката, готови да вдигнат тревога и да нападнат всеки преследвач, когото най-накрая жаждата за приключения би подтикнала да слезе в пещерата.
Постепенно зелената светлина помръкна, стана още по-зловеща и най-накрая съвсем угасна. Скоро след падането на нощта изтикахме двете малки лодки от порутения кей и натиснахме веслата.
XIV
Щом се хванахме за веслата, Хакон излая няколко заповеди — за пореден път предупреди оставащите в пещерата да вардят неговото и на неговите хора съкровище също толкова пламенно, колкото биха защищавали собствения си живот.
Гуторм се кълнеше, че с помощта на неговите магии можел да отведе Хакон и останалите при Вортигерн само за два-три дни. Твърдеше също, че от лагера на Вортигерн могат да пратят — и щели да пратят — веднага отряд да помогне на оцелелите при скалата на Мерлин. Май шансът им да издържат дотогава беше доста добър — скрити там, в най-дълбоките дълбини на пещерата. А Хакон и хората му щяха да се върнат с отряда, за да приберат съкровището си.
И така аз заедно с Вивиан, Гуторм и Хакон в малката лодка и още четирима викинги в другата, малко по-малка, потеглихме на пътешествие, което щеше да се окаже много по-странно, отколкото си го бе представял, който и да било от нас.
Още щом тръгнахме, и Гуторм, и Хакон постоянно ме държаха под око, сякаш очакваха да се опитам да скоча от лодката и да избягам с плуване. Хакон бе предупредил и оцелелите си воини да ме следят. Но след последния ми разговор с Мерлин нямах никакво намерение да се отделям. В главата ми бръмчаха всички онези неща, които старецът безмълвно бе натикал в ума ми при последната ни среща. Когато се бяхме отдалечили вече на стотина метра от брега и сменяхме курса, за да следваме бреговата линия, отдавна бях преодолял неохотното съгласие със заповедта на Мерлин. Макар че не го осъзнах напълно още няколко часа, постепенно у мен се натрупваше чувство за цел, а на мое разположение бяха страховити сили.
Лодките ни бяха съвсем прости, с напречни дървени ребра, с малка скорост и тромави на маневриране, но много трудни за преобръщане. Обаче щели да ни свършат работа, постоянно ни уверяваше Рогатия, защото нямаше нужда да излизаме в открития океан. Щяхме само да следваме брега, а после да потеглим нагоре по някаква река.
Щом излязохме от пещерата и навлязохме сред леките вълнички, по върха на скалите съзряхме сияние от накладени огньове. Помислих си, че нашествениците може и да са подпалили поне някои от пристройките, ако не и самата голяма къща. Може би така отдаваха почит на Вотан в чест на тяхната победа.
Очевидно едва след като бе започнало изгарянето на труповете, Комор бе решил, че мъртвите са твърде многобройни, и може да се отърве от тях по-добре по друг начин, а не като хвърли в пламъците цялото имение. Когато потегляхме, една бригада войници вече усърдно хранеше рибата, като мяташе от скалите трупове — на няколко пъти по някои труп замалко не се стовари върху нас. Един-два плеснаха тежко във водата съвсем близо до лодката.
Сиянието над скалите бе толкова силно, че известно време се бояхме да не би Комор и хората му да забележат лодката ни и да пратят преследвачи. Той не ни откри, ала възникнаха други трудности.
Още от самото начало на нашето пътешествие почувствах, че Мерлин ни напътства, както беше обещал. Често безмълвно го питах накъде да вървим и неизменно получавах също безмълвни, ала много точни отговори. Щом се загърнех плътно с дрипавото наметало и затворех, или дори само притворех очи, пред мен веднага изникваше пътят, който трябваше да следваме. Видимите сигнали бяха общо взето от същия вид, както и онези, които неотдавна бях съзрял в голямото огледало там, в къщата.
Открих, че образът е по-ясен, когато използвам малкото огледалце, което ми даде Вивиан.
Когато забеляза какво правя, тя започна постоянно да се опитва да види стареца в огледалото, или да осъществи някой друг номер, но почти без никакъв успех. Тъй че на Вивиан, която бе много запалена да научи каквото и да било за магиите, едва ли й оставаше нещо друго, освен да ме гледа със завист.