Очевидно все още не бе утолила любопитството си относно Мерлин. Продължи току да ме подпитва по време на цялото пътешествие: Как е изглеждал старецът, когато съм го съзрял в огледалото? Не можех да й го опиша много ясно. Какво ми е казал? Това се стараех да повторя възможно най-точно.
— Амби, вярваш ли, че наистина е бил Мерлин?
— Да. Не „е бил“. И не е само това, че аз вярвам. Той Е Мерлин.
Имаше и друго, за което Вивиан постоянно се сещаше.
— Значи Мерлин е споменал и мен? Но защо мен?
Само свивах рамене.
Зеленикавите й очи неизменно се окръгляха. След като въпросът и отговорът се повториха на три-четири пъти, тя май вече започваше да ми вярва.
— Амби, ама ти какво го пита, че да го накараш да ме спомене?
— Нищо, Вив. Той просто… ами изведнъж почна да говори за тебе.
Понякога, когато поглеждах в стъклото и насочвах мислите си към това какъв курс е най-добре да държим, съзирах в него умалените образи на Бран и останалите ми приятели, които ми се усмихваха окуражително. Колкото и бързо да вървяхме, те не се приближаваха до нас. Понякога те сякаш се изправяха на горния вход на пещерата в скалата на Мерлин или пред входа на имението и ми кимаха. Но сега се чувствах сигурен в това, че най-добрият начин, единственият задоволителен начин да се върна при скалата на Мерлин и отново да бъда с моите приятели е да продължавам напред, в посоката, за която здравият разум продължаваше да настоява, че е абсолютно погрешна.
Сега бях напълно убеден, че старецът под скалата притежава не само страховита сила, но и чувствата му имат страховита мощ — а тях не ги разбирах. Повярвах му, когато отрече да е мой баща. И все пак вече не бих могъл да поставям под въпрос това, че моето оцеляване и благоденствие за него са от върховна важност, а това, че постоянно поддържахме връзка чрез наметалото, за мен бе страшно успокоително.
Не бе изминал и четвърт час, откакто тръгнахме, и вече бях заспал, изтощен от ужаса на битката и смъртта. След няколко часа ме събудиха писъците на чайките, които се гмуркаха сред вълните и ловяха риби. Утрото настъпи, а нашата малка лодка продължаваше упорито да се бори с вълните. Брегът — цял в растения, скали и птици, бе тъй красив под утринното небе, по чийто край все още играеха цветовете на изгрева.
— Коя река търсим? — попитах на висок глас новия си придружител, друида, щом го чух да мърмори на Хакон, че е трябвало да стигнем някаква река. Докато аз и Вивиан гребяхме или наглеждахме платното поред, втората лодка ни следваше плътно. Хакон и друидът се бяха привели на кърмата и се опитваха да начертаят нещо като груба карта върху една от кривите дървени седалки, като използваха мазнина от оскъдния ни хранителен запас.
Рогатият веднага извърна рогатата си глава към мен. Очите му ме гледаха напрегнато — следеше всяко мое движение.
— Ейвън.
— Ще позная Ейвън веднага щом го доближим — уверих го аз и погледнах в огледалцето. — Сега плаваме точно накъдето трябва.
— Виждал ли си и преди тази река, момченце?
— Не знам дали съм я виждал или не. Но този път ще я позная.
Гуторм настоя да погледне в моето огледалце. Но там не видя нищо повече от най-обикновено стъкло. За миг се уплаших, да не би да го хвърли във водата, но той ми го върна.
Когато му обещах точна навигация, Рогатия ме бе изгледал със съмнение — също като Хакон, и Гуторм продължаваше да държи сам да определя посоката на плаване. Не възразих, защото виждах, че следва точно необходимия ни курс.
През нощта бяхме изминали вече няколко мили покрай брега. Ала навъсени сиви облаци скоро забулиха красотата на ранното утро. След около час мъглата ни бе обвила толкова плътно, че обикновеното зрение вече не ни вършеше почти никаква работа. Някои решиха, че ни застрашава опасността да бъдем завлечени в открито море. Спокойно, без всякакво колебание посочих пътя към брега.
Изтеглихме лодката и разпънахме лагер на доста сгодно място — при устието на едно поточе, от което можехме да черпим прясна вода. Гуторм имаше предвидливия навик да си носи кремък и огниво и запалихме огън, като имахме наум да насочим към брега четиримата другари на Хакон, които ни следваха. Всички хапнахме едва-едва, защото знаехме, че оскъдните ни запаси бяха на привършване и можем да разчитаме само на онова, което убием, хванем, откраднем или наберем.