Мъглата се разпръсна почти толкова бързо, колкото се бе и сгъстила, но четиримата воини на Хакон и тяхната лодка все още не се виждаха. Викингът измърмори някакви проклятия, но не можехме да направим нищо друго, освен да струпаме купчина камъни, която да сочи накъде сме тръгнали, и да продължим пътя си.
За всички нас този край бе съвсем нов и непознат, освен може би за друида. Водачът на викингите надълго и нашироко разпитва Гуторм колко още път ни чака, докато стигнем при тайнствения Вортигерн, но нищо не успя да научи.
И тъй, продължихме нататък и с всеки изминал ден — скоро ще ви обясня защо не съм сигурен колко точно дни изминаха — светът около нас ставаше все по-странен и по-странен.
Невероятните странности ни обгърнаха почти неусетно. Всичко започна с тежката мъгла в онова първо утро — така че отначало никой не се досещаше за нейната природа. Но докато пътувахме, постепенно започнахме да осъзнаваме, че времето сякаш се обърква. Друго обяснение просто нямаше. Промените идваха с резки, объркващи скокове. Не се бяхме преместили много в пространството, ала времето и растителността изведнъж се превърнаха в есенни — можехме да берем орехи и горски плодове; на следващия ден пък си беше направо пролет. Но след като измина почти цял ден кажи-речи нормална пролет, през нощта изведнъж сви лют студ, който премина в силен сняг — зъбите ни тракаха и без огън сигурно щяхме да замръзнем до смърт. Но преди заплахата от подобна участ да стане сериозна, снегът внезапно изчезна — дори не се и стопи — и денят ни завари обгърнати от зелената шума на лятото.
И четиримата се уплашихме, щом осъзнахме, че за четири дни сме преминали през същия брой сезони: лято, есен, зима, пролет, но не така, както е редно те да се редуват. Освен това имах чувството, че нито един от всички сезони, с които се бяхме сблъскали, не е от една и съща година. По-скоро бяха части от четири различни години, а тях на свой ред ги разделяха десетилетия.
Колкото повече приближавахме, толкова повече се ускоряваше и тайнственият процес, докато най-накрая навлязохме в епоха, в която станахме свидетели как светлина и тъмнина се сменят няколко пъти само за една кратка почивка — небето се превърна просто в проблясък, а дните и нощите идваха и си отиваха толкова бързо, че не можехме да ги различим. От време на време земята се превръщаше само в някакво неравно петно под краката ни, в сивкав несигурен под, който трептеше с бързо жужене — за късмет ние не го чувахме; щом се приближавахме до поток или вир, те сякаш кипваха с невидима скорост, нивото на водата се колебаеше, тя бързо преминаваше от пара в лед. Потопих ръка във водата в подобно състояние и веднага я дръпнах — имах чувството, че се е подпалила.
Друидът призна, че вече е преживял подобни явления по време на самотните си скитания, преди да се събере с Хакон и неговите хора. Освен това с дълбоко удовлетворение ги приписваше на собствената си магия, на която отдаваше и честта за своите успехи — първо, дето бе намерил Хакон, а после и мен.
Макар да бях дете, вече бях видял твърде много, че да му повярвам. Наистина не бях много мъдър, но обхватът на възприятията ми бе станал великански. Онези дни, онова необикновено, накъсано пътуване ми донесоха многобройни и странни видения, и много малко от онова, което виждах, ми бе понятно. Но сега осъзнавах ясно, макар и непряко, една истина, що се отнася до Рогатия: край нас се сражаваха много по-велики сили от онези, които Гуторм би успял да подчини на своята воля. Той се мислеше за пропит с мъдрост и вещ и сведущ в магиите, но в действителност не бе нищо повече от дете, случайно изщъпукало насред бойно поле, където щурмуващи бойни коне, пришпорвани от господарите си в броня, се носеха с гръм към страховит сблъсък.
И ако този сериозен, много учил друид с четирийсет-петдесетгодишен опит в живота и магията, бе само някакво си невежо дете, заплашвано от опасност да бъде смазано като безпомощно бебе, то какво бях аз тогава?
На този въпрос сенките в моето огледало не можеха да ми дадат отговор.
Тази нощ имах нужда от майчинската прегръдка на Вивиан, за да смогна да заспя.
Тласкана от силата на най-прости човешки мускули, които натискаха греблата, понякога подбутвана напред от вятъра, макар и без платно, най-накрая малката ни лодка ни пренесе през един тесен проток, а после пое по нещо, прилично на река, дълга двайсет мили. В мига, когато я съзряхме, вече знаех, че именно това е потокът, който търсим.
Пренощувахме за пръв път на полегатия бряг на Ейвън — заспахме край огъня, увити в одеяла. Спомням си как Вивиан се гушна в мен (предполагам, че целта й отчасти е била да държи на разстояние Хакон или друида), и след като преминахме през изпитанието на нови хиляда дни и нощи, изнизали се като мигове, се събудихме в топла пролетна утрин. Ясно си спомням набиващо се на очи дърво на едно място на брега — когато заспахме, то беше могъщ дъб, а щом се събудихме, се бе свило и станало малка фиданка.