Понякога, докато пътувахме, ни се мяркаха хора, на брега или в други лодки — за лош късмет сред тях не беше и лодката на загубените ни другари — и животни, които се движеха като някакви проблясъци, с плашеща скорост — очевидно времето, в което живееха и се движеха тези хора и зверове, не съвпадаше съвсем с нашето, и ние не бихме могли изобщо да знаем дали те ни виждат. Аз поне бях убеден, че виждам как растения растат и загниват пред очите ми. Лодки, каруци и коне с ездачи на гръб, че дори и крави и овце, се носеха край нас като стрели.
Всички оцелели от нашата групичка бяхме приели факта, че времето се променя за нас по странен начин, но всъщност рядко си говорехме за всички тези чудатости. Магията на друида, каквато и да беше, очевидно му подсказваше да ми вярва. Междувременно неимоверно по-голямата мощ на Мерлин, действаща чрез мен, ни водеше неотклонно към нейната тайнствена цел.
Отношението на пратеника на Вортигерн към мен започна да се променя. От време на време друидът ревнуваше от мощта на Мерлин и, раздразнен от това, което смяташе за моя собствена наглост, спореше с мен за курса, който трябва да следваме и все разправяше, че от този момент нататък той ще определя точния ни маршрут. Но всеки път, когато се опиташе, след час вече се загубвахме. Винаги когато друидът определяше нашия път, странната смяна на дните и нощите, и на сезоните временно спираше, но се появяваха неестествен мрак и луна, обвита със студена мъгла. Скоро ставаше ясно, че никой от нас, включително и Рогатия, не знае къде се намираме. Само аз, воден от далечния Мерлин, имах представа накъде трябва да вървим.
Три-четири пъти Гуторм ми вземаше огледалото и се опитваше да го използва, но в неговите ръце стъклото ставаше безполезно, независимо от заклинателните му жестове. След няколко подобни опита друидът се отказа и ме остави да поема пълната отговорност за навигацията.
Знаех — всичко, което чувствах и виждах, ми внушаваше сигурност, която прерастваше почти в мания — че трябва да вървя напред. Самият Мерлин — сега бях принуден да му се доверявам абсолютно — ми бе казал, че съдбата ми е отредила да се срещна с човек на име Вортигерн, умрял десетилетия преди да се родя, нарекъл сам себе си крал и прекарал половината си живот в опити да стане такъв. Това чувство се придружаваше от убеждението, че макар и да ме застрашават много опасности, поне когато застана пред Вортигерн, няма от какво да се боя.
Когато и да направех усилие да открия нужната ни посока, независимо дали ни обкръжаваха мъгла, слънце, или нощен мрак, Мерлин ме напътваше. В най-обичайната за мен форма на видение аз съзрях врата в мъглата пред мен. Зад вратата стоеше висок човек — не беше старецът от предишното ми видение, а напълно различен човек, царствена фигура, която никога преди това не бях виждал. Бе наметнат с богато украсена мантия, а на главата си имаше нещо, което по онова време минаваше за кралска диадема — меден пръстен с един-единствен камък на челото. Знаех — по начина, по който човек познава в сънищата — че виждам Вортигерн, който в деня, когато съм се родил, вече е бил мъртъв от половин век.
А във видението зад Вортигерн стояха моите приятели, хората на Бран, единственото ми останало семейство, и ми кимаха. Там бяха Бран и Джандрий — младата жена държеше бебето си на ръце. Там бяха и образът на Вивиан — макар живото й тяло да бе тук при мен, в лодката — и Пресуши шише, и Мод. Изображението на портата във въздуха не стоеше постоянно пред очите ми; то не ми се натрапваше като някакво си дърво или скала. Но винаги когато търсех помощта на стареца, то веднага ми се явяваше.
Вече от дни наред — или поне в объркания поток на времето ни се струваше, че са минали много дни — нито друидът, нито Хакон ме смятаха за свой пленник, а имаше и мигове, когато виждах, че и двамата ме гледат с все по-нарастващ страх. Усещах, че сякаш те са се превърнали в мои пленници, въпреки че със сигурност все още нямаха намерение да го признаят. У мен тази мисъл изобщо не будеше задоволство.
XV
След като прекарахме неопределен брой дни в пътуване — така и не бих могъл да твърдя със сигурност колко малката ни група се измъкна от пощурелия кръговрат на проблясващи слънца, луни и годишни времена в епоха, в която лице — или може би трябва да кажа маска на времето — отново стана трезвата последователност. Когато пристигнахме в някаква местност на около четиридесет мили от морето — приятна речна долина, в която току-що бе избуяла пролетната зеленина — Рогатия най-накрая се почувства у дома си. Бе забелязал и най-различни подробности, които го бяха уверили, че се е завърнал и точно в нужната година. С усмивка и с глас, в който отново звучеше увереност, той ни осведоми, че пътуването ни е почти свършило — нещо, което за мен изобщо не беше новина.