През една топла и облачна утрин изтеглихме с греблата нашата лодка през калните плитчини на брега, а после я изоставихме там, сред рояк други малки лодки. Награбихме покъщнината си — не повече от шепа — и поехме по един древен, изровен път. Срещу нас четиримата неведнъж се блещеха овчари, които по дрехите и речта ни съдеха, че идваме от чужди краища — и после подкарваха доста големичките си стада в същата посока. Следвахме пътя — той се изкачваше по склона на красивата долина около миля-две нагоре. След като прехвърлихме един полегат наклон и излязохме от боровата горичка, открихме, че на половин миля от нас се издига грандиозен строеж, познат на повечето ми читатели като Стоунхендж, възправен сред равнината, която днес наричат Салисбъри.
Паметникът стърчеше — и сега, когато пиша, толкова векове по-късно, съм виждал, че част от него все още стои — сред широка, полегата вдлъбнатина в земята, така че във всички посоки хоризонтът, опасан от гори и поля, бе отдалечен поне на миля от него. Разположението му улесняваше наблюдаването и изчисляването на слънчевите и лунните изгреви и залези и предсказването на техните затъмнения. Никога преди — нито аз, нито Вивиан, нито Хакон — не бяхме виждали нещо, което поне далечно да наподобява тази странна, разпростряла се надлъж и нашир, гигантска постройка. А и рядко съм виждал нещо подобно през всичкото изминало време оттогава.
Вивиан бе чувала разни легенди за Танца на великаните (дори и тогава това име на сборището от изправени камъни, господстващи над това магично място, бе твърде древно), макар аз да не бях чувал нито една. Тя ми преразказа няколко. Слушах и се съмнявах, мислех си, че е редно сам да проверя, преди да приема за истина, която и да е история за възникването на това чудо.
Камъни, тежащи според съвременните мерки към петдесет тона, бяха изправени в точно изчислен ред — трегери и пилони, и образуваха квадратни арки, високи над шест метра. Масивната централна каменна постройка бе заобиколена от три концентрични кръга — никой от тях не бе изцяло затворен — от дървени пръти, високи до два метра, които, съдейки по клонките и листата, все още висящи по някои от тях, бяха предимно или всички до един дъбови. Външният кръг от дървени пръти пък бе ограден от стена от смайващо бял варовик, висока около два метра, съградена от блокове, изсечени от околната земя.
Друидът наблюдаваше със задоволство нашето смайване. Сигурен съм, че поразклатеният му дух отново се вдигна, след като видя как ние, недодяланите селяндури, се зверехме срещу този огромен строеж — истинска столица.
Щом се приближихме още повече към центъра, пътят се превърна в лабиринт от кални, набраздени следи. Те се устремяваха навсякъде, оставени от много месеци наред, а може би дори години, от натоварени животни и каруци, които осигуряваха тежките, почти непрекъснати доставки на строителни материали и други припаси. Импровизирани отходни места и бунища грозяха гледката — по онова време това бе обичайно за покрайнините на всяко по-голямо селище. Кръгът от огромни камъни бе частично обграден от военен лагер, няколко пъти по-голям от този на Комор, който, разбира се, в тази епоха — епохата на Вортигерн, още не се беше родил. Видяхме дълги редици от палатки, повечето мръснокафяви или черни, и толкова много огньове, че вятърът разнасяше техния дим из въздуха — сега вече есенен — на половин миля по-надолу. Предполагам, че в деня на нашето пристигане там сигурно са лагерували към хиляда бойци, които бяха също и работници — за онова време и онова място това си беше огромна орда — и още почти наполовина толкова просяци, търговци, проститутки, служители на половин дузина богове и богини, налбанти, търговци на добитък и всякакви лепки.
Щом видяха друида, външните стражи на лагера го познаха веднага, приветстваха го с почит и незабавно ни пуснаха вътре.