Близо до центъра на светилището към стотина души, дори и повече — не бих могъл да кажа свободни или роби — се трудеха усърдно с брадви и кирки, въжета и ковашки чукове. Огромният строеж напредваше. Бързо осъзнах, че работата, която кипеше в момента, няма нищо общо с това кой е издигнал тук самите огромни камъни; около тях отдавна бе избуяла трева, и те не бяха помръдвали от векове. Но над тях и покрай тях бяха разпръснати не чак толкова внушителни градежи от по-дребни камъни и греди, които всъщност се разпростираха много по-нашироко. Концентричните кръгове от дъбови пръти се включваха в тази нова постройка.
Колкото повече приближавахме древните кръгове от внушителни камъни, толкова по-добре ги виждах. Очевадните въпроси, на които старите легенди имаха претенции да отговарят, се натрапваха веднага: Кой ги бе сложил там, където бяха, кога и защо? Имаше дузини, двайсетини от огромни камъни — опитах се да ги преброя, но това просто действие се оказа кажи-речи невъзможно, не само заради новото строителство, но и заради плътността на магията, която покриваше мястото като гъста мъгла и ме разстройваше — тя, разбира се, бе невидима за повечето хора, за всички, освен малцината, притежаващи необходимото особено зрение. Като ту спусках клепачи, ту се взирах в огледалцето на Вивиан, аз се опитах да видя кой е изправил тук огромните монолити, трегери и подпори и как го е направил. Но това се оказа твърде мъчно.
И все пак продължавах да се дивя на гледката. Никъде из цялото гигантско пространство, из което се бе ширнал танцът на великаните, сиянието на магията не бе толкова наситено, колкото сред скалата на Мерлин, но тук тя имаше накъде да се шири и покриваше цели километри земя.
Скоро след като пристигнахме, ни заведоха в нещо като трапезария — дълго помещение, построено от малки трупи, на около трийсетина метра от центъра на светилището. Там ни нахраниха до насита; войниците и дребните чиновници по съседните маси ни оглеждаха с голямо любопитство.
Неколцина на съседната маса обсъждаха някакъв обред, който явно бе предвидено да се състои съвсем скоро. Бяха страшно разтревожени, защото боговете не гледали благосклонно на огромното строително начинание на Вортигерн.
Когато сега си припомням техния разговор, ми се струва, че ще трябва да са си говорили за зората на деня на лятното равноденствие, често смятан за най-важната дата на ритуалната година. Казаха, че трябвало да има няколко предварителни човешки жертвоприношения, а вътрешното ми зрение ме ужаси, щом пред него изникнаха образите на жертвите една след друга — просваха ги върху един плосък камък и ги разпаряха и наръгваха с ритуалния нож, кремък или кост. Понякога разчленяваха цялото тяло, за да е по-лесно да се разпръсне наоколо кръвта. После изливаха кръвта на жертвите в една яма, в която трябваше да се положат основите на новия строеж — за кой ли пореден път. Още преди да изсъхнат топлите червени капки, работниците по строежа вече наново се тълпяха насам, мъкнейки греди и сечива, и отново започваше поредният опит да се издигне сградата.
След като бе отведена още веднъж в стаята с хипостатора, Илейн отново бе принудена със заплахи и заповеди да седне на стола си. Моргана и нейните хора бяха погълнати от напрегнато взиране в холосцената — наблюдаваха какво става при скалата на Мерлин.
Скоро Моргана настоя да се променят координатите на машината — искаше почти същите, които преди бяха извели на сцената образа на Стоунхендж. Сега бе убедена, чрез някаква нейна си магия, че там трябва да се случи нещо много важно.
Илейн за пореден път послушно нагласи шайбите и взе да натиска нови копчета. Прескачаше от едно контролно табло на друго, от шкафа към компютърната клавиатура и обратно, местейки фокуса на апаратурата назад почти до първоначалните географски координати, като вмъкваше леки промени по ред, който, както я увери Моргана, влияел на времето.
Щом въведе необходимите промени, тя отстъпи и изведнъж осъзна, че тоягата на Фишър е изчезнала. Само преди мигове дъбовата пръчка бе пред очите й, опряна до най-близката компютърна клавиатура. Илейн припряно се озърна за самия Фишър — присъствието на този мъж по някакъв неведом начин изведнъж бе престанало да бъде заплаха и бе започнало да й вдъхва увереност — и откри, че човекът с тъмния костюм тихомълком бе изчезнал. Само преди минути бе с тях в библиотеката, нали така? И без съмнение щеше да се върне. Но сега…
Моргана, погълната от магия и от други неща, забеляза изчезването му няколко секунди по-късно. После рязко извърна глава и със заповеднически глас запита придружителите си къде се е дянал Фишър — Моргана го нарече с някакво друго име, което Илейн не успя да чуе ясно.