Магьосницата наруга помощниците си, че са го оставили да се измъкне. Илейн забеляза как единият от тези едри, силни мъже пребледня.
После Моргана изпрати единия от тях да търси Фишър. Той се втурна тичешком навън. На тръгване тя го предупреди да внимава.
После премина на английски и предупреди Илейн да слуша инак щели да я усмирят физически, по-точно да я вържат за стола.
— Май нямам друг избор, освен да изпълнявам заповедите ви.
— Интелигентен отговор. Господин Фишър ви е казал истината за едно: правете каквото ви казвам, и няма да навредим нито на вас, нито на апаратурата ви.
Огромната котка, безразлична към всеки друг, продължаваше да дебне Илейн, за да е сигурно, че ще стои на стола, докато Моргана не й нареди да стане. В неподвижния й взор продължаваше да се прокрадва разум.
Когато образът на Стоунхендж отново се стабилизира върху сцената, Моргана разбра, че е открила истинския източник на парчетата кост, изригнали в лабораторията на Илейн.
— О, Вортигерн пак си е устройвал човешко жертвоприношение.
Илейн отмести поглед и забеляза, че върху екраните се е появил нов стих:
За миг Илейн трябваше да се пребори с импулса да попита тази жена дали и крал Артур не е дошъл с нея с линейката.
После се съсредоточи и се заслуша, като се чудеше дали пък няма нещо нередно в този неин нов лингвистичен талант. Онова, което дочуваше от разговора на хората, чиято пленница бе, предполагаше, че Моргана бе решена да стигне, физически да си пробие път по някакъв начин до лагера на Вортигерн. Ако Илейн я разбираше правилно, тя разправяше нещо за пътуване между библиотеките. Или пък говореше само за някаква свръзка между двете помещения?
— Кой знае как — разправяше Моргана на съратниците си, — но коридорът в библиотеката май е затворен от Мерлиновия край. Ала мисля, че този при Вортигерн май си струва да се опита. Там командват друидите, а пък те си падат малко разхайтени.
Илейн се взря в холографския модел на светилището сред равнината Салисбъри. Според онова, което сега обясняваше Моргана, те виждаха Стоунхендж, ала не такъв, какъвто той съществуваше в двайсет и първия век — а какъвто е бил през четвърти-пети век, по времето на крал Артур, или дори малко по-рано. И наистина на Илейн й се струваше, че вижда много повече изправени камъни, отколкото когато се опитваше да си спомни как изглежда съвременната му структура — и какви бяха всички тия чужди постройки? Дървени палисади в концентрични кръгове… и кои, за Бога, бяха всички тези тълпящи се хора?
Колкото повече успяваше да схване от разговора, Илейн толкова повече разбираше, че според Моргана на хипостатора му е нужна помощ чрез магия, която естествено щеше да приложи самата Моргана, за да покаже на посетителите онзи истински изглед от миналото, който желаеха. Изглежда, и в това, и в други неща единствено обединението на магията и науката можеше да постигне желания резултат.
Само преди минути Илейн бе напълно убедена, че цялата тази тайнствена сбирщина от натрапници, насила проникнали в лабораторията й, са луди до един. В края на краищата, когато някой ти говори съвсем сериозно за крал Артур… Но доктор Брусън постепенно бе принудена да промени това си мнение. Това бе предизвикано от съгласуваността на мислите им и от проявените от тях странни способности — сред тях и умението да дават точни предсказания за това, какво ще се случи по-нататък, поне през известна част от времето.
Това бе сложна и объркана лудост — ако изобщо беше лудост — и в нея присъстваше смущаваща доза систематичност.
Холосцената отново избухна и из стаята се разпръснаха прах и отломки от най-различни вещества. Лудост или не, но наоколо хвърчаха парчета от човешки кости.
Ако това бе лудост, то Илейн бе готова да признае, че е полудяла и тя.
Час след пристигането ни в Стоунхендж, преди още да бяхме приключили с обяда в трапезарията, една делегация от мъже, на вид доста важни, се приближи до мен, Вивиан и Хакон — повечето бяха друиди. Те ни наобиколиха и ни въведоха при вожда или краля на име Вортигерн.
Нашият друид, Гуторм, гордо крачеше пред нас, готов да ме покаже като своята най-ценна плячка. Заведоха ни в просторна зала в дълго, ниско здание с дебели каменни стени — камъкът бе по-различен от този, от който бе изграден Танцът на великаните — и тръстиков покрив. Тук бяха и самите покои на Вортигерн. В каменната камина в далечния край на залата димеше огън. В момента, когато влязохме, пламъците утихнаха и бяха полузадушени от някакви екзотични вещества, които някой току-що бе метнал в огъня — ако не точно, за да му помогнат в магията, то поне, с цел да постигне внушителен ефект. Дългата зала бе изпълнена с дим, който ме накара да се закашлям, и вече бе претъпкана от мъже, воини и магьосници, а тук-там сред тях имаше и жени — съпруги, прислужници и две-три уважавани жрици.