Нещо, което мярнах с бялото на окото си, ме накара да трепна — едно лице, което бях виждал и преди, но при толкова по-различни обстоятелства, че известно време не можех да си спомня къде точно трябва да го търся в паметта си. Но после го познах и това бе истински шок за мен — извърнах глава и ми се прищя да изкрещя. Моята Дама с накитите, която някога бях съзрял през онази дървена врата, моята черноока Моргана! Качулка на монахиня почти скриваше тъмните й къдри; тя бе тук, ала никой сред тълпата не я забелязваше. Когато минахме край нея, тя леко кимна с глава и ме удостои с поглед, в който сякаш се смесваха насмешка и уважение. Този път, помислих си, май бе изникнала от една дървена постройка, близо до каменната сграда, в която бяхме влезли. Въпросната постройка, както открих доста по-късно, служела на друидите едновременно за храм, помещение за изследвания и библиотека.
Всъщност на път за срещата с Вортигерн ни преведоха през тази библиотека до стаята, изпълняваща ролята на приемна в дъното на сградата. Не се учудих много — за мен по онова време всички библиотеки изглеждаха горе-долу еднакво изненадващи. Магьосниците на Вортигерн бяха си направили тук и нещо като зала за опити; имаше колекция от свитъци и дори няколко древни глинени плочки. Тук сандъците и раклите бяха повече от високите полици, а подът не беше толкоз гладък, но общото впечатление бе горе-долу същото.
На една голяма маса, грубо скована, ала здрава и равна, по средата на стаята стоеше модел, който показваше как би трябвало да изглежда новият храм според плановете на Вортигерн, тъй че най-накрая новият строеж изцяло да заобиколи и обхване старото светилище.
Нещо в Хакон дразнеше по-висшите друиди, началниците на Гуторм. Чуха се резки команди, и Хакон побесня от гняв, когато изведнъж откри, че вече не е почетен гост, съюзник, на който дължат отплата, а… пленник. Макар че направи усилие да обуздае гнева си, гласът му прозвуча дръзко и внушително. След минута, за свой лош късмет, вече бе прекалил. Един от стражите на Вортигерн го прасна с тояга по главата и щом викингът залитна и се опита да отвърне на удара, неколцина други го сграбчиха за ръцете. Докато дойде в пълно съзнание, северният воин вече бе разоръжен, претърсен и със завързани отзад ръце.
Сега от разговора между Гуторм, неговите началници — съветници на краля и самия крал ставаше ясно, че първоначалното намерение на Вортигерн в съгласие със съветите на неговите друиди било да използва мен, а вероятно и моите спътници, за кърваво жертвоприношение. Но кралят искаше първо да ме разпита и да се опита да разбере откъде идват предполагаемите ми магически достойнства, преди да ме похарчи.
Преди разговора ми с краля придружителите ни отделиха време за предварителен ритуал, в който половин дузина други пленници, непознати за нас, бяха погубени в човешко жертвоприношение. Жените и децата, които явно бяха упоени, отиваха доброволно. Мъжете яростно, ала безсмислено се бореха за живота си. Не виждах тези убийства наистина да помагат с нещо, що се отнася до магията.
Разговорът между Вортигерн и Рогатия ми разкри, че по кралското летоброене бе изминал само около месец, откакто той бе пратил пратеници да ме открият и да ме доведат тук. Само един друид, Гуторм, бе оцелял от неколцината, изпратени от вожда и главните му съветници. Много лошо, казваше кралят, че само един-единствен от най-облагодетелстваните от него съветници е издържал пътуването, но това било положението. Останалите сигурно са били горди, че могат да отдадат живота си за най-великата мислима кауза.
Друидът пратеник, който бе успял да ме намери и да ме доведе при краля и който бе имал достатъчно късмет да се върне жив, не беше в настроение да обяснява на крал Вортигерн или дори на собствените си по-висшестоящи колеги от друидския занаят всички чудатости на пътуването. Или пък например това, че в последния му етап е бил принуден да разчита на своя пленник, за да може изобщо да пристигне. Но всъщност нямаше нищо нередно в това, защото нали бяхме тук.