Един друг мъж — друид, доста по-внушителен на вид от онзи, който ни бе довел, и с много по-впечатляващи татуировки и одежди, ме попита за името на баща ми.
Не ме беше страх от него и аз без колебание огласих потока от думи, който по някакъв начин се вливаше в ума ми от много, много отдалеч. Силата на далечния старец там, под скалата, стигаше до мен, обгръщаше ме и ме крепеше също толкова здраво, колкото железният юмрук на някой невидим великан.
Рекох:
— Майка ми винаги ми е казвала, че нямам баща.
Сред мъжете и жените, чули думите ми, се разнесе мърморене. Сигурен съм, че повече се изненадаха от моя ясен, властен тон и от държанието ми, отколкото от думите. Без да се извръщам, смътно усещах, че и Вив, и Хакон се взират оцъклено в мен.
Сред далечните силуети в дъното на дългата стая сегиз-тогиз мярках качулката на Дамата с накитите — черните й очи неизменно бяха втренчени в мен.
Виждах, че старшият друид е решен да не си позволи да се впечатлява от нищо, което правех или казвах.
— И какво е искала да каже майка ти с това? Нещо по-особено например от това, че ти чисто и просто си копеле?
— Не мога да ти кажа със сигурност какво точно е искала да каже майка ми — знам само какво ми е казала. — Тонът ми отново бе високомерен.
Очевидно това му дойде твърде много. Друидът, който ме разпитваше, се извърна леко и се заговори с някакъв по-низш жрец, а погледът му оставаше прикован в мен.
— Научете това нахално хлапе как трябва да се държи и как е редно да говори с онези, които стоят къде-къде по-високо от него!
Изтърканото наметало на стария Мерлин обгръщаше раменете ми топло и успокоително, и аз го придърпах с две ръце по-плътно около тялото си.
Заговорих:
— Мен ме е учил как да говоря човек, много по-велик от тебе.
Гласът ми бе писклив, ала не защото ме беше страх, а просто защото инак си бях дете, и в него пролича такава несъмнена самоувереност, че изведнъж в очите на всички старци се промъкна предпазливост, достатъчна да поохлади нарастващия им гняв. Онзи, който бе излязъл напред, за да ме накаже, замахнал да ме цапардоса по главата, задържа ръката си във въздуха.
В този рискован момент Вортигерн заговори — гласът му сякаш ръфаше облечените в роби мъже, които ме гледаха на кръв. Но вътрешно чувствах, че стоя много по-високо над тези и подобните им хора, и ги гледах отвисоко със самоувереност и дълбоко презрение.
Отново заговорих:
— Аз ще говоря почтително с вашия крал, но не и с вас, които сте го излъгали! Дори и да пролеете кръвта ми, това с нищо няма да помогне на паянтовите основи на вашия строеж!
Друидите изглеждаха побеснели и сигурно като нищо отново биха се опитали да ме накажат, или може би дори да ме убият на място, ако кралят не се бе намесил. Очевидно не беше чак толкоз щастлив от резултатите, които досега бяха постигнали тези му видни съветници.
Сам Вортигерн се зае да ме разпитва. След като известно време ме гледа сърдито — вероятно се учуди, че срещнах погледа му спокойно — той ме попита:
— Откъде идваш?
Избрах единствения отговор, който бих могъл да дам на този въпрос.
— От скалата на Мерлин, Ваше Величество.
Високият се намери в небрано лозе.
— Чия скала? Това име не ми е познато.
— Сър, говоря за Мерлин, магьосника на крал Артур!
Кралят се намръщи, взе да върти глава и напразно чакаше съветниците му да го просветят по въпроса.
— Съществува ли някъде някакъв крал на име Артур?
Изтикаха напред един писар — оплешивяващ, беззъб човек на сума ти години, който по памет изрецитира дълъг списък от претенденти за кралска титла — по онова време по нашия остров ги имаше много. Но в списъка не се споменаваше името Артур. По това време и на това място още никой не бе чувал нито за Мерлин, нито за все още неродения (или поне неизвестен) Артур — освен може би като герой на някое пророчество, което тепърва предстои да се изпълни.
Разменихме си замислени погледи с Вивиан и Хакон.
Рогатият можа да каже на съвременниците съвсем малко неща за Артур: че някой, който се казвал така бил знаменит владетел за хората, сред които ме бил открил, но по времето, когато пристигнал при нас, въпросният крал бил вече покойник.
Крал Вортигерн скоро върна разговора към собствения си належащ проблем и към мен: как така точно аз, момчето без баща, бих могъл да му подскажа решението?