Подтикван от демоничната безочливост, която ме бе обзела, аз се впуснах в спор — предизвиках краля и неговите друиди да копаят по-надълбоко в почвата, където искаха да положат основите на новия строеж, и им предсказах какво ще изкопаят — защото вече имах някаква представа от виденията за Илейн и нейните усилия в далечното бъдеще.
Освен това уверих мъжете, чиито пленник бях, че няма да намерят каквото търсят.
Последва дълга караница — по-голямата част от нея не успях да проследя. Най-накрая стражите ни изтикаха извън сградата пред ширналия се в откритото поле покрай светилището нов строеж.
Заповядаха на група работници да започнат отново да копаят. Мъжете се подчиниха неохотно и вдигнаха кирките, едва когато стражите се прицелиха в тях с лъкове. Огромните изначални камъни на Танца на великаните издържаха — дори и това не можеше да ги помести — но земята край основите им отново започна да кипи и да изригва като побесняла. Хем приличаше, хем не приличаше на нашето объркано пътуване през времето; сега пък май пространството бе станало неустойчиво, и в него се редуваха версии на действителността, прикрепени към едно и също място, придружени със загуба на живот и други вреди, за които друидите искаха да обвинят мен.
Всичко това поутихна, щом Вортигерн се заговори с едни разузнавачи, току-що пристигнали със съобщение за някаква неизвестна войска, само на няколко мили оттук.
Докато караницата между съветниците на Вортигерн продължаваше да бушува, нас тримата с Вивиан и Хакон ни отстраниха от този не особено поучителен спектакъл и ни заведоха обратно във временната постройка, където ни държаха под стража.
И тримата бяхме лишени от присъствието на краля и натикани в една и съща стая с дебели стени, малко високо прозорче и здрава дебела врата. Намираше се точно до библиотеката на друидите.
Навън в лагера животът си продължаваше, все едно че нищо не бе станало — стотици хора се занимаваха със своите си работи.
Обсъдихме положението си. Хакон мяташе люти клетви за отмъщение по адрес на друида Гуторм и неговия крал, кръвожадния убиец.
Трябваше да призная, че на пръв поглед нещата май се развиваха много зле за нас. И все пак, щом отново и отново се загърнех със старото Мерлиново наметало, продължавах да чувствам увереност, че ще удържи на дадената ми дума и ще намери начин да ни закриля.
Или пък просто се самонавивах. В ума ми бяха започнали да се промъкват и тревожни мисли. Че нали понякога паметта изневеряваше на стареца, когато разговарях с него?
Мина време, аз заспах. Предполагам, че и Вивиан, че даже и Хакон, по някое време са направили същото.
Няколко часа по-късно нечий глас — наполовина луд, наполовина подигравателен — ме събуди: „Мерлин, Мерлин, Мерлин… Къде се дяна малкият Мерлин?“
Надигнах се на крака, препънах се, разтърках сънено очи и придърпах износеното наметало около себе си.
— Не, аз не съм Мерлин! — възразих. Ала всякакви опити за обяснение изглеждаха безнадеждни. Невидимият ми мъчител, след като разбра, че е успял да ме подразни, продължи да нарежда, даже по-високо и по-силно.
Измина още някъде около час, после ни натикаха грубо обратно в приемната на краля. Щом влязохме в дългата сграда, прозряхме своята участ в очите му и в триумфалния взор на високопоставените друиди, избрали да ни бъдат врагове, още преди да я чуем от устата на краля. Великият Вортигерн в крайна сметка се бе подчинил на техните тъмни съвети и бе заповядал да се извършат още жертвоприношения. Щяха да ме убият и да напръскат с кръвта ми основите на новия строеж, голямата сграда, която щеше да му даде в ръцете цялата необходима власт да впише името си в късия списък на най-великите владетели по света.
XVI
Видях, че по-старите друиди и техните послушници в бели одежди бяха подхванали сложни приготовления за жертвоприношението, което, изглежда, със сигурност щеше да прекъсне и моя живот, и живота на Вивиан и Хакон.
Ранните стадии на обреда включваха ритуално думкане по дървени щитове с дръжки на копия от събралите се войници на Вортигерн, които същевременно нареждаха нещо — стотици ръце и гласове, образуващи море от звуци, дирижирано от магьосниците.
Хванаха ме за китките и ме повлякоха. Ала старото наметало на Мерлин — май никой, освен мен не забелязваше, че се е свило до парче плат, не по-голямо от дрипаво шалче — се прилепи към раменете ми и се уви около врата ми сякаш да ме защити. Мъжете ни повлякоха от вратата към центъра на светилището.