Там, заобиколени от утъпкана земя и други свидетелства на провала на Вортигерновото строителство, половин дузина магьосници от онези, които възнамеряваха да ни убият, се захванаха с работа — взеха да ръкомахат и да нареждат. Те танцуваха, олюляваха се и тропаха в кръг около един древен камък, голям колкото кухненска маса, чиято плоска повърхност бе покрита с тъмни, грозни петна.
Магьосниците бяха казали на Вортигерн, че някакво чуждоземно вещество, заровено от враговете му под светилището, пречело Танцът на великаните да бъде вграден в неговия план. И че то трябва да бъде открито и премахнато оттам — чак тогава строителството би могло да продължи.
Докато ме влачеха редом с двамата ми спътници към центъра на светилището, нямах никаква възможност да огледам по-внимателно феномена, наречен днес Стоунхендж.
Но щом обредът започна, още по-явно усетих магията, просмукала се навсякъде. Когато страхът, ужасът и гледката на първото предварително жертвоприношение ме накараха да придърпам скъсилото се наметало на Мерлин плътно върху лицето си и да затворя очи, успях да съзра неща, все още невидими за останалите. И започнах да получавам просветление за причините, поради които архитектите и строителите на Вортигерн срещаха такива трудности.
Странни сили бушуваха насред Стоунхендж, раздуваха се като връхлитаща буря и създаваха странна среда — по това тя напомняше нашето чудато пътешествие. И тук, сред огромните камъни на Танца на великаните, нормалният ход на времето бе изкривен, също както докато пътувахме. И наистина под Стоунхендж катаклизмите бяха много по-остри, а бездната на изкривяването бе много по-дълбока от някакви си петдесет-шейсет години. Тук действаха сили от далечното бъдеще, и по някакъв начин се месеха и се противяха на работата, начената от Вортигерн.
Кралят, обкръжен от малък кордон от негови близки съветници, стоеше достатъчно близо до нас и чувах какво си говорят. Стана ми ясно, че крайната цел на Вортигерн, набита в главата му от най-големия фанатик сред неговите съветници друиди, била да вгради древния строеж в нов храм на Вотан. Замисленият от него храм — подразбираше се, че ще е най-големият, строен някога — щеше да представлява постройка, която да вгради в себе си огромните каменни блокове на Танца на великаните, като по този начин подчини на своето предназначение свръхсетивната сила на древните. Но от самото начало надзирателите и работниците на Вортигерн се сблъскали с огромни трудности при изпълнението на заповедите на своя господар.
Стражите ни подтикнаха отзад. Вървяхме едва на няколко крачки след краля, когато той тръгна да огледа отблизо новото строителство, и открихме, че Вортигерн е стигнал толкова далеч, че е накарал да издълбаят името му върху някои от каменните блокове. Дори бе намислил един от големите камъни да бъде издялан така, че да прилича на него — опит за императорски портрет, също като в римските времена, и че работата по него вече е започната — но неведоми сили неизменно рушаха през нощта построеното по негова заповед.
На определени безочливци сред ръководството на друидите — в него май влизаше и Гуторм — не им се щеше да приемат, че която и да е магическа сила би могла да им попречи да постигнат своята цел.
Съдейки по подслушания от мен разговор, и по онова, което непосредствено виждах и чувах, ми стана съвсем ясно, че част от плановете на Вортигерн са включвали — и тъй като той си беше инат, дори все още включваха — да издигни дъбова ограда край целия Стоунхендж. Така той смяташе да обяви това място за свое — както и цялата негова история и сила, да се опита да го превърне в свой собствен храм, дворец и оракул.
Докато работеше, хипостаторът, както обикновено, не издаваше почти никакъв звук, освен едва доловимото жужене на вентилаторите. Пред очите на Илейн и неканените й гости образът на холосцената, убедителен като огледален образ в цял ръст на пейзаж от истинския свят, се променяше. Хипостаторът оформяше на холосцената панорамен прозорец с изглед към леко променена версия на Стоунхендж. Този път наблюдателите от бъдещето гледаха паметника сякаш от тъмната вътрешност на някаква сграда, от разстояние около стотина метра.
Или машината просто показваше вече съществувала част от физическата реалност, неизказано далеч във времето и пространството от лабораторията? До днес подобни въпроси имаха чисто философски смисъл, но сега нещата се бяха променили.