Миг по-късно главата й се проясни и тя забеляза, че Моргана е изчезнала. И двамата мъже се бяха вторачили в дисплея, и дори и огромната котка бе отклонила поглед натам.
Илейн, вече с напрегнати до крайност нерви, действа по инстинкт — нямаше време за мислене. Изстреля се от стола и се спусна към вратата, водеща към коридора. Мускулите на гърба й бяха напрегнати — всеки миг очакваше безмилостния удар на ноктестата котешка лапа, или дори нещо още по-ужасно. Но не последва никакъв удар. Нищо не я спря, когато отвори вратата и изтича навън, на свобода.
Стъпките й изкънтяха по тъмния коридор, после надолу по стълбите — вземаше по три-четири стъпала наведнъж — а в подсъзнанието й се прокрадваше нелепата мисъл, че щеше да е по-добре, ако бе играла повече гимнастика. Целта й не беше да се измъкне от сградата — още не. Онова, което ставаше сега в лабораторията, очевидно бе смъртно опасно, а освен това тя не бе способна да го проумее. Бе решила, че трябва да го прекрати. Само ако успееше да изключи електричеството. На долния етаж имаше една стая, откъдето можеше да го направи.
Хакон ни прошепна, че сякаш се намираме чак в Исландия. От кипящата земя изригваха гореща кал и пара, а гредите, трегерите и камъните от новия строеж потъваха в нея, сякаш ги всмукваше. В средата на вихъра някога твърдата земя бавно къкреше, почти напълно втечнена.
Работниците в разстояние на няколко метра от вихъра хвърлиха сечивата си и побягнаха. Но някои от онези, които бяха по-близо, частично поразени или ранени от първото изригване, бяха твърде бавни, за да могат да се измъкнат. Ние тримата, наред с Вортигерн и неговите съветници, видяхме как водовъртежът всмука няколко души — жертвите надаваха ужасни писъци.
Гуторм беше един от онези, които действаха твърде бавно.
Неочаквано отново мярнах Дамата с накитите, застанала отзад. Беше облечена почти по същия начин, както и предишния път, когато я видях, и носеше същите накити. Опитваше се упорито да ме заговори, да ме отмъкне по някакъв начин настрани, обещаваше ми, че може да ми помогне да се измъкна, ако и аз й помогна. Чувах само откъслечни думи, достатъчни обаче, за да схвана какво иска да ми каже. Но й попречиха.
Хакон, макар и съвсем ясно да виждаше как кипи земята, явно изобщо не усещаше вълните от окултна сила, които се плискаха и се блъскаха една в друга край нас. Как може един човек, вече възрастен, да е толкова сляп и глух?! Креснах му, че ни заплашва зла магия, и се опитах да му помогна да се махне оттам. Сравнително немощното ми усилие обаче не бе достатъчно, за да го бутна и да го дръпна назад. А кралят и неговите друиди май не ги беше много грижа дали ще се изявят като храбреци и търтиха да бягат.
Скоро бурният пристъп секна за миг и пространството и времето сякаш отново се успокоиха. Бавно пристъпих напред — краката ми потъваха в меката, току-що отворила се, все още помръдваща земя. Всъщност аз бях най-първият, доближил мястото, след като всичко стихна, защото и другарите ми, и враговете ми се бяха вцепенили от почуда, а аз тръгнах след моите видения.
Кръгът от бълбукаща, покрита с ями земя, която изглеждаше сякаш някой я бърка с гигантска невидима лъжица, сега бе около трийсет метра в диаметър и бавно се разширяваше по краищата. Покрай твърдия ръб буци пръст, сякаш побутвани от невидими лопати, продължаваха да се плъзгат навътре и потъваха под пенещата се кална маса, сред която плуваше какво ли не. Нищичко не бе оцеляло там, където бе вилнял вихърът, чийто център бе един от големите каменни блокове — ни листец, ни червей, ни стръкче трева. По-късно, когато отново ми се удаде възможност да огледам цялото пространство на светилището, забелязах, че бедствието е следвало свой предварителен план. Там, където някой бе положил усилие да вгради старите пясъчникови скали в новия строеж, бяха станали и най-големите поразии.
Докато грамадните древни камъни упорито си стояха по местата — без съмнение копачите и зидарите на Вортигерн бяха положили всички възможни усилия да не ги пипат — цялата земя наоколо отново започваше да се раздвижва. Изригващата почва изплю парченца от глинени плочки, дърво и хоросан — все повече или по-малко познати вещества. Но не след дълго ги последваха и по-странни неща — парчета ярък, непознат метал, и други вещества, които още по-трудно бих могъл да определя какви са.
Импулсивно се наведох — коленете ми се огъваха, земята се тресеше — и вдигнах едно такова парченце непознато вещество. Явно беше цял предмет, а не парче — страните и ръбовете му бяха толкова гладки и толкова добре оформени, че на пръв поглед изглеждаха сякаш изработени чрез магия, но всъщност не бяха.