Трябваше да действа, когато вниманието на Моргана и хората й бе насочено другаде. Ако бе дръзнала, щеше да има шанс да прекъсне целия експеримент. Ако токът спреше внезапно, това сигурно щеше да й пообърка работата, но вероятно нямаше да причини нищо такова, което да не може да се поправи за ден-два…
Изведнъж неочакван звук прекъсна мислите й — една от външните врати на сградата се бе отворила. Последва мърморене — гласовете бяха нови, непознати, усети и слаб хладен полъх, доловим дори и тук.
О, колко бяха добре дошли тези хора! Значи някой все пак е успял да предупреди полицията… но събитията от тази нощ бяха научили доктор Брусън да бъде предпазлива. Преди да изтича да приветства новопристигналите, трябваше да бъде съвсем сигурна кои са те.
Вратата, която бе чула да се отваря, отново се затръшна, и след половин минута гласовете се приближиха — чуха се и нехайни крачки, краката явно бяха обути в ботуши. Отекнаха по коридора, точно покрай вратата, зад която беше Илейн.
Духът й се приповдигна. Надяваше се, че е пристигнала полицията или нещо подобно, макар че никой не я беше викал.
Сега това беше само надежда.
Когато и последният от вмъкналите се в сградата хора изтрополи покрай вратата, тя много внимателно я открехна — тъкмо навреме, за да съзре четирима-петима мъже и жени, смътни силуети в тъмния коридор, с гръб към нея — отдалечаваха се. По коланите и по раменете на някои от тях проблясваше метал, което предполагаше, че бяха въоръжени. Никой от тях обаче не беше униформен.
Нямаше никаква, ама съвсем никаква причина да ги смята за полицаи.
XVII
Дори и в разгара на опасността и вълнението усещах, че оцелелите колеги на покойния Рогач ме смятат за много опасен потенциален съперник в професията прорицател и магьосник. В това, разбира се, бяха абсолютно прави, което ги правеше още по-решителни в намерението им да доведат докрай първоначалния си план за жертвоприношение. Ала Вортигерн им забрани. Той настоя, че поне трябвало да ме доразпита, преди да ме убият, и че той ще бъде човекът, който ще реши окончателно съдбата ми.
Дамата с накитите отново се мярна пред погледа ми, после още веднъж. Пак стоеше там, сред зяпачите, загърната в пелерина и с нахлупена на лицето си качулка, невидима за всички, освен за мен — или поне никой, освен мен не я забелязваше. И отново от разстояние тя ми изпрати зловещата си блага усмивка. Помислих, че сигурно чака нова възможност да се доближи до мен.
С особеното си зрение виждах — без да разбирам много от онова, което виждам — група магьосници, притежаващи огромна сила и мощ, които нейде в далечното бъдеще се бяха съсредоточили върху Стоунхендж и използваха сили, които на мен ми изглеждаха също толкова вълшебни, колкото и всичко, което би могъл да стори старият Мерлин.
Сгърчих се от ужас при видението на разпръснати части от човешко тяло, отломки от кости и кръв, от жертвоприношенията в Стоунхендж, предстоящи в бъдещето.
Дръзко повторих пред краля твърдението си, че мога поне да му обясня какъв му е проблемът, ако не и да го реша. Работата беше там, че други хора, притежаващи сила и власт, които според мен бяха магьосници и не живееха на това място и в това време, се бореха с него, както и помежду си, за тази територия, ключовия камък на волтова дъга от могъщи сили.
Предупредих важно Вортигерн, че няма никакъв шанс да успее в опита си да преобрази Танца на великаните в негово лично светилище или храм.
Преди да смогне да ми отговори, вниманието на краля бе привлечено от пристигането на вестоносец. Вече на няколко пъти бяха съобщили на Вортигерн за някаква недружелюбно настроена войска, вероятно от саксонци, която се намира само на няколко мили оттук.
След кратък и напрегнат разговор Вортигерн освободи вестоносеца, обърна се отново към мен и настоя да обясня какво точно означава моето предупреждение.
Казах му, че виждам огромни сили в яростен сблъсък, които заплашват да го смажат помежду си. Символите, чрез които старият Мерлин ми показа тези сили, бяха червен и бял дракон — две сили, вкопчени в смъртна схватка, макар че всъщност те представляваха много повече от двама противници в бой.
Чувствах се по-силен, защото твърдо вярвах в истината на онова, което ми показваха виденията. Бях добил увереност и от скорошния си успех в навигацията. И затова се осмелих отново да се впусна в спор — този път на живот и смърт — тъкмо с онези друиди, които съветваха Вортигерн да ме утрепе.