На това място, където властваше силна магия, невидимата ръка, която ме крепеше — подкрепата, оказвана ми от Мерлин, никога не ме изоставяше. Истината, видяна и оповестена от най-великия магьосник в света, ме обзе и заговори чрез мен. Когато думите на Мерлин се отронваха от моите устни, тогава не бях дете. Онова, което ме ужасяваше, бе страхът, че аз вече не съм никой.
В речта си наблегнах най-много на предупреждението, че цялото това копаене, умишленото продължаване на Вортигерновия градеж със сигурност би предизвикало още по-силен и яростен изблик на гняв.
Когато на няколко пъти се напрегнах да разгледам по-ясно онова, което идваше при мен като видение от двайсети век, онова, което виждах, отново заемаше формата на бял и червен дракон. После го измести образът на подземен извор, който заплашваше да изригне и да повлече огромните камъни на Стоунхендж.
Илейн, борейки се да не издаде ни звук, се опитваше да овладее дишането си и се вслушваше напрегнато, сгърчена в нелепа поза, която й причиняваше болка — бе долепила дясното си ухо до вътрешната страна на вратата на шкафа с инструменти. Отново бе затворила вратата здраво, след като хвърли един-единствен поглед на последната вмъкнала се в сградата банда нашественици. Които и да бяха те, този единствен поглед бе достатъчен да попари надеждите й, че са полицаи.
Имаше все пак и едно добро нещо в това положение: стърженето на ноктите на огромната котка вече не се чуваше наоколо: нито пък раздразненото скимтене, извиращо от гърлото на животното.
Времето се влачеше едва-едва и нямаше начин да го измери. Много скоро Илейн стигна дотам, че й мина през ума, че ако стои затворена в този шкаф още шепа секунди, ще откачи. Пое дълбоко дъх и тихо, много бавно, отново отвори вратата.
В огромната сграда все още царуваха тъмнината и тишината. Но не, не беше точно така. Щом се вслуша внимателно, долови някакви звуци. Нещо ставаше, може би дори се биеха — но далече, някъде на горния етаж.
Миг по-късно Илейн се измъкна от шкафа и тичаше с възможно най-лека стъпка по сумрачния коридор към офиса на охраната. Само за секунди тя стигна вратата и задъхано, шепнешком, се замоли да не е заключена. Молбата й се сбъдна. Светлините в офиса на охраната, който беше без прозорци, се включиха автоматично веднага щом влезе в стаята. Или пък може би си светеха постоянно — не можеше да си спомни. Погледът й се стрелна към стенния часовник, без всъщност да осъзнава факта, че вече наближава полунощ.
След като се увери, че и двете врати към стаята са заключени отвътре — макар доверието й в ключалките да бе сериозно намаляло заради очевидното презрение на натрапниците към подобни приспособления — тя грабна един телефон и отново се опита да се свърже с външния свят с надеждата, че специалната линия може и да не е прекъсната. Бе огорчена, но не би могло да се каже изненадана, когато откри, че и този уред е станал толкова безполезен, колкото и останалите.
Тук, вътре в светая светих на охраната, всичко беше тихо. Можеше да се поуспокои от факта, че явно никой от враговете й не я преследваше чак толкоз активно. Но незабавно в ума й се прокрадна мрачното подозрение, че в момента от нападение я предпазва единствено това, че Моргана, нейните хора и техният зъбат звяр са твърде заети с неща, които смятат за по-важни.
Оттук, от офиса на охраната, се контролираха наблюдателните телевизионни монитори из цялата сграда. Тя натисна няколко копчета на едно табло и скоро можеше да надникне незабелязано в собствената си лаборатория.
Последните й страхове и подозрения се потвърдиха. Сега новите натрапници (със сигурност НЕ бяха полицаи; шантавите им дрехи, пък и самите им лица, помисли си Илейн, го изключваха) се разпореждаха из лабораторията, а хората на Моргана бяха изчезнали.
На екрана се виждаха трима мъже в съвременно, неописуемо улично облекло, но на коланите им бяха закачени кобури с тежки пистолети. Двама бяха седнали на столове пред клавиатурите и таблата, а третият седеше сам малко по-нататък, опрял гръб о стената. Човекът, седящ на стола по-близо до средата на екрана, беше единственият, който в момента се виждаше ясно. Изглеждаше на около трийсет, с поразително лице, с чупливи руса коса и брада, с блед, отнесен поглед.
По всяка вероятност нито един телефон в сградата не работеше и Илейн се обърна към една от компютърните системи в отчаян опит да се свърже с някого извън сградата.