Няколко минутните й усилия не донесоха никакъв успех.
Изтощена, изпълнена с може би илюзорното чувство за сигурност в тихия офис, тя почти задряма в удобното кресло в очакване на някакъв отговор.
После се стресна и се събуди — и съзря на екрана отговор, който точно сега й бе тъй ненужен:
Отчаянието й все повече нарастваше. Тя призна пред себе си, че много скоро ще дойде и онзи момент, когато ще й се прииска да разполага с истинско оръжие, което ще й бъде абсолютно необходимо, за да защити живота си.
Стана на крака и се заразхожда, за да се задържи будна. Разрови се из шкафчетата и чекмеджетата. В едно от долните чекмеджета на солидно началническо бюро откри сребрист автоматичен пистолет.
Докато нишките и обемите на пространството и времето тук се пренареждаха и постигаха ново равновесие, имаше и други мигове на насилие, разрушителна смърт, масова паника. Навсякъде около нас търчаха копачи, жреци, войници с копия. Голяма част от войската на Вортигерн май бе почти готова за бунт или за бягство.
Дамата с накитите упорито се опитваше да влезе в разговор с мен. Все още и представа си нямах как се казва, нито пък какви точно са връзките й с Артур и с Мерлин. Сега се опитваше да ми съобщи името си, както и че й било много любопитно какъв съм аз и каква точно е моята роля в това огромно магическо начинание.
От няколкото изопачени думи, които успях да разбера, добих впечатлението, че Дамата с накитите иска да ме отведе оттук и да ме заведе там, където собствената й мощ е най-силна.
Но точно тогава някаква незнайна сила, наложена от някой неин съперник, ни раздели.
Обхванат от ужас, се опитах да я загърбя и да побягна, но не можах да стигна доникъде, защото изведнъж отново ме връхлетяха видения. Пред мен пак изникна окървавеният камък на олтара — прясна червена влага се стичаше около старите, потъмнели петна. Острият кремъчен нож.
Бях принуден от своите неконтролируеми в по-голямата си част сили да погледна отвъд криволичещата стена на времето в бъдещето и да видя каква смърт е приготвила съдбата на Вортигерн. Единствено времето на тази смърт бе скрито от мен. Видях го как изгаря жив в една дървена кула — много прилична на онези, които работниците му се бореха да построят дори сега, в този момент, като част от защитата на огромната му ограда от колци.
Когато припадъкът свърши и разказах на краля последните си видения, той ме изгледа с кръвнишки поглед сред убийствена тишина.
И тогава властта, която имаше Мерлин над мен, ме накара да кажа:
— Онова, което виждам, не е несъмнен факт, Ваше Величество. То може да се сбъдне, а може и да не се сбъдне… ала мисля, че точно това няма да ви се размине.
Едва много по-късно разбрах, че пророчеството ми се е сбъднало. Злочестата съдба връхлетяла краля още преди да залезе слънцето през онзи същия ден, когато бях пристигнал в Стоунхендж и му бях предсказал смърт. Точно както го бях предвидил, враговете на Вортигерн го победили. Саксонците го нападнали, част от собствената му войска се разбунтувала и неговите мечти за слава били съкрушени и потъпкани в прахта.
Но макар и тези събития да следваха толкова бързо реда си, беше твърде късно Вивиан, Хакон и аз да извлечем някаква полза от тях. Щом Вортигерн чу зловещото ми предсказание, стана още по-склонен да приеме кроежите за още човешки жертвоприношения, които му пробутваха неговите съветници. Отново повлякоха Хакон, Вивиан и мен далеч от сградата и отново ни хвърлиха в каменна килия, докато дойде времето да бъдем принесени и ние в жертва.
Вортигерн се бе поддал — инстинктивното му желание да ме изслуша и да се вслуша в предупрежденията ми бе надвито от гневните настоявания на неговите друиди. Бяха смъкнали от двамата ми другари всичко, което им се бе сторило що-годе ценно — Хакон бе загубил две гривни, а Вивиан — части от облеклото си. Но по мен нямаше нищо, което наглед да си струва да се открадне, и аз продължавах да се увивам със старото наметало на Мерлин.
Вивиан се сгуши в един ъгъл и със сериозен израз започна да се моли на своя християнски бог — този път изключи всякакви други богове от молитвите си. Когато ме прегърна от страх и от съчувствие, аз я отхвърлих нервно и продължих да седя на пода със затворени очи — съсредоточавах се напрегнато върху безмълвните наставления, които ми се даваха чрез наметалото във вид на серия от образи.