Амби само сви отново рамене. Май бе навлязъл в темата дотолкова, доколкото би се трогнал да навлезе. Вивиан грижливо го обгърна с ръка.
— Остави момчето на мира — рече ми тя с властен глас на жрица.
— Ами хубаво. — Каквито и сили да действаха чрез това хлапе, бях видял достатъчно, че да се въздържам да предизвикам гнева им. Очевидно в някакъв смисъл старецът от скалата си бе напълно жив и действен. И независимо дали наистина беше Мерлин или някой друг (или нещо друго), нямах никакво желание да му ставам враг. Обаче ми хрумна, че е доста чудно това, че тоя старец е избрал за свой посредник и чирак някакво си вчерашно дете.
Защо един толкова върховен магьосник бе избрал тоя хлапешник, някакво си десетгодишно пишлеме, за свой говорител срещу друидите, когато можеше да избере опитен воин като мен? Или пък, ако се изискваха и магически способности, защо не бе избрал Вивиан, пророчицата (по онова време вярвах, че тя наистина е пророчица), следователно — верен служител на собствения му оракул?
Но, както вече казах, нямах много време за чудене. Бягството ни завърши, ала, както често става, щом бе решен един сериозен проблем, пред нас мигом възникнаха други, нови въпроси, които изискваха отговори чрез действие.
Бяхме си почивали на брега не повече от час, когато малкият Амби изведнъж скочи на крака и заяви с твърд тон, че било дошло време той да се отдели от нас с Вивиан. Почти нищо вече не би могло да ме изненада и не ми се щеше да се карам с него. Но Вивиан се обезпокои.
— Защо казваш, че трябва да ни напуснеш, Амби? Къде отиваш?
Момчето сви рамене. Изглеждаше бледо и изтощено, беше се поохлузило, пък и дрехите му съвсем бяха заприличали на парцали. Но всички ние изглеждахме по същия начин, след като едвам успяхме да се измъкнем.
Амби рече:
— Отивам там, където ТОЙ иска. Според мен не е много далеч оттук. — И погледна със съмнение през рамо към зелените гори.
— Той ли? — явно момичето разбираше какво става точно толкова, колкото и аз. Значи — Мерлин продължава по някакъв начин да общува с тебе?
— Че кой друг? — намесих се аз със сумтене. И двамата ми спътници впериха очи в мен.
— Да — кимна Амби. — Мерлин, разбира се. — Бях останал с впечатлението, че когато мисли за този човек, чувствата на момчето са същите като към уважаван, ала досаден родител.
— Всичко хубаво — казах на малчугана, достатъчно честно, но не направих никакъв опит да го убеждавам да не тръгва. Макар и да му бях благодарен за помощта, която ни бе оказал чрез него Мерлин — или онази сила, която твърдеше, че е Мерлин, тогава, пък и сега, предпочитах животът ми да не нагазва много-много в бурното вълнение — за лавината пък да не говорим — на окултните сили, които, изглежда, придружаваха Амби винаги и навсякъде.
— Благодаря — отговори той сериозно и дойде да се ръкуваме на раздяла. После си размениха последна прегръдка с Вивиан.
— Със сигурност ще се видим пак — чух тихият му глас да мърмори в ухото й. — Така каза старият Мерлин.
— Кога? — попита го нетърпеливо тя.
Момчето сви рамене, прехапа устна, обърна се и тръгна.
— Амби! — извика след него Вивиан. — Забрави вълшебното наметало! — Тя колебливо протегна към него парцаливата дреха.
Амби се извърна, погледна през рамо и измънка:
— Старецът каза то да остане при тебе. Сега не ми трябва, а вас ще ви отведе обратно.
— Чакай! — Беше мой ред да извикам. — Как така обратно? Къде? Пак ли ще се качваме на лодката?
— Не знам. Сега не мога да ви кажа. Сами ще видите.
— Искаш да кажеш, че наметалото ще ни отведе навсякъде, където искаме да отидем?
Хлапакът не отговори, само махна още веднъж, и миг по-късно вече се бе скрил сред дърветата. Мина ми през ума да го догоня и да настоявам за истински отговор на последния си въпрос. Но споменът за силите, които защитаваха момчето, все още бе жив и свеж. Когато е замесена магия, не е срамно за един воин да проявява предпазливост.
Когато дребничката фигура на Амби се загуби от погледа ми, Вивиан и аз се спогледахме.
Момичето заговори първо.
— Ти къде искаш да отидеш, Хакон?
Пред мен неволно, ала настоятелно, изникна видение — нежни сини очи и пшеничена коса.
— Е… — отвърнах, — ако приемем, че магията на стареца — или който всъщност там да отговаря за тези чудеса — ни позволява да избираме, бих искал отново да се върна в седалището на вашия оракул, на всяка цена. — Там бе Джандрий и аз вече се смятах за мистично свързан с някаква съдбовна връзка с нея, а там бях оставил и съкровища, които може би още можех да спася. Пък и другарите ми също бяха там — ако някой от тях бе успял да оцелее.