Добавих:
— И ако времето, през което ще се придвижваме, отново ще е също тъй безформено и променливо като водата: ще тече ту напред, ту назад като приливите и отливите, бих искал да пристигна час по-скоро, след като тръгнем.
Вивиан замислено кимна.
— И аз искам да се върна при скалата на Мерлин — отбеляза тя, приглади наметалото и го сгъна. После отново го разгъна и го метна връз раменете си сякаш, за да го премери.
— Така и предполагах… — Замълчах. — Ако някой знае истината за оракула, Вивиан, то това си тъкмо ти. А според мен вече и аз съм заслужил правото да я знам. Наистина ли Мерлин, магьосникът на крал Артур, почива там? Или поне неговите кости? Мъртъв ли е, или е под властта на някакво силно заклинание?
Тя се поколеба за миг, после кимна.
— Мъртъв или омагьосан, кое по-точно?
— Не зная, Хакон. Според мен е омагьосан. Не е призрак.
— Струва ми се доста странно това, че ти, жрица на оракула, си толкова несигурна, когато говориш за онази сила, на която служиш.
Тя само ме изгледа.
Свих рамене.
— Както и да е, хайде да се връщаме там, възможно най-бързо.
След като разполагахме с величествената сила, която бе осъществила бягството ни, а и след като видяхме какво безредие и разруха бяха обхванали лагера на врага при потеглянето ни, всъщност не се безпокоях много, че може и да ни преследват. Но преди да тръгнем, май трябваше да прегледаме остатъците от багажа си. И аз, и Вивиан не притежавахме почти нищо, освен дрипите на гърба си, с които се бяхме измъкнали от затворническата килия. Имахме свирепа нужда от храна и оръжие.
Когато отбелязах това, пророчицата се опита да измоли тези нужни ни неща от дара на Мерлин — захвана да търка наметалото, да нарежда и да мърмори над него. Отначало нищо не стана, но след смяна на тактиката тя успя да постигне по-добър резултат. Вивиан уви плътно раменете си с наметалото, както бе навикнал да го носи Амби, и измърмори със сладък глас, че вижда зад затворените си клепачи цели купища храна и огън, кожи и оръжия.
Махнах обречено с ръка.
— Води тогава, пророчице!
Лека бръчка преряза челото й.
— Хакон, виждам също и трима мъже. Стоят сред всички нужни ни неща и изглеждат много свирепи.
— Светът е пълен със свирепо изглеждащи мъже. Да не би това да значи, че трябва да се крием в скалите като червеи? Води!
Явно нямаше да се качваме пак на лодката, и макар да предпочитах плаването пред похода, изглежда, нямах особен избор. И без това нямаше кой друг да гребе, освен нас, двамата.
Вивиан тръгна към вътрешността на сушата, като от време на време спираше, затваряше очи и се съсредоточаваше. Аз я последвах.
След като бях изминал към стотина метра, някакъв импулс ме накара да се извърна и погледнах назад, точно навреме, за да видя как вълшебната ни лодка поема по водата сама. Отнякъде върху нея се бе взел покрит с листа клон — долният му край по някакъв начин се бе забил в дъното й, и той служеше като грубо платно — грубо, ала вършеше работа, нали така и така истинската движеща сила бе магията.
Привлякох вниманието на Вивиан към тази гледка, но тя не каза нищо. Какви ли още чудеса ни очакваха?
Вълшебното парче плат ни водеше през тъмните като нощ земи към едно място, където мирисът на дим ни подсказваше, че някъде недалеч има огън и подслон. Вивиан вървеше през мрака със сигурна крачка, дори и когато очите й бяха затворени, и шепнеше, че наметалото на Мерлин й дава възможност да вижда пътя пред себе си също толкова ясно, колкото и ако беше пладне — и наистина преминахме почти безшумно през гората, като аз я следвах плътно и от време на време й позволявах да ме води за ръка.
Малко по-нататък се натъкнахме на високи дървета, чиито клони бяха позлатени от сиянието на малък огън под тях; самите пламъци бяха заслонени от погледа ни.
Наметалото от известно време бе престанало да ни сочи пътя. След внимателно, добре обмислено разузнаване скоро открихме бивака на тримата мъже — всичките въоръжени и с войнствен вид.
Единият, най-дребният и най-деен наглед, печеше нещо, или поне го прегаряше, и във въздуха се носеше вкусна миризма. Другите двама седяха наблизо и водеха приглушен спор, докато чакаха огладнели да стане вечерята. Като че ли всички бяха забравили, че трябва да бъдат нащрек. След като се промъкнах тайно на двайсетина метра от техния огън, имах възможността да ги огледам и да преценя на какво биха били способни в битка — едно винаги измамно и несигурно предположение. Забелязах също и как са окачили оръжията по себе си и къде в лагера са оставили останалото оръжие.