Докато вървяхме към мястото на бивака ни, Вивиан и аз постоянно поглеждахме през рамо назад. Когато се опитах да й вдъхна увереност — казах й, че убитите от нас трима души едва ли имат приятели, които да са тръгнали да ни преследват — тя ми отвърна, че не това я тревожело, а все още се безпокояла какво ли би могло да се случи с Амби. Но сега нищо не можеше да се направи за него и спътницата ми бе достатъчно разумна да го осъзнае. Докато продължавахме да вървим, тя се оглеждаше назад все по-рядко и по-рядко. Не се налагаше да я подканям да върви по-бързо. И тя като мен искаше да се върне, колкото може по-скоро, при скалата на Мерлин. Каза, че иска господарят й да я учи на магия. Мисля, че бързаше и защото Амби бе настоял да се върне.
И аз нямах търпение да се срещна с Мерлин — ако наистина това бе името на стареца — отново, и да видя дали той би могъл да бъде достойният господар, за когото копнеех. А ако той не беше, то може би щеше да ме посъветва къде да намеря такъв господар. Освен това аз нямаше къде другаде да отида.
Илейн претегли пистолета на ръка и го остави на бюрото. В очите й този предмет изглеждаше нелеп и странен, грозен и опасен, но може би сега беше важен за нея. В момента, треперейки от страх и напрежение, макар и сгушена в удобното кресло на началника на охраната, тя с ужас гледаше на малкия екран на телевизионния монитор как мъжът с русата брада и придружаващата го малка банда се разпореждат из лабораторията. Очевидно последната тайфа натрапници не бяха забелязали ненабиващите се на очи малки телевизионни камери в горните ъгли на помещението, или пък бяха толкова уверени в собствените си сили, че можеха да си позволят да не им обръщат внимание.
Когато Илейн се загледа по-внимателно в екрана, забеляза, че в ъгъла на лабораторията й е проснато някакво тяло. Тя веднага разпозна един от придружителите на Моргана. Мъжът лежеше съвсем неподвижно в поза, която изглеждаше крайно неудобна, а нашествениците явно изобщо не му обръщаха внимание; изводът бе неизбежен — човекът беше мъртъв. След малко Илейн осъзна, че същото важеше и за другия придружител на Моргана — той лежеше така, че тялото му бе почти извън обсега на камерите. Всичко, което можеше да види скритият наблюдател от него, беше върхът на черния му ботуш.
Мордред — да, така го наричаха подчинените му — самият Мордред, онзи с русата брада и с трескавия поглед, продължаваше да седи на средното кресло, докато един-двама от помощниците му стояха вдървено в единия край на стаята, като от време на време по неясни команди току притичваха насам-натам. Някаква жена пък нервно шаваше пръсти по копчетата на хипостатора — Илейн едва потисна импулса си да й кресне да престане.
Тези най-нови нападатели не си говореха нито на английски, нито на онзи безименен език, който използваха Моргана и нейните хора. Техният звучеше съвсем различно, но Илейн откри, че го разбира без усилия.
Друг помощник на Мордред — той седеше някъде край отсрещната стена и се явяваше на екрана само от време на време — беше среден на ръст русоляв мъж; едната му ръка липсваше от лакътя надолу. Протезата му бе от последните модели. Мордред го наричаше Трейн — та този Трейн си бе опасал на кръста кобур с пищов, окачен откъм истинската му ръка, както и ножница с дълъг нож в нея. Най-странното у него — а и той, и другарите му за учудване до един пренебрегваха този факт — беше, че Трейн кървеше; кръвта все по-бавно и по-бавно капеше от огромните бразди по ръцете и по торса му, сякаш издълбани от ноктите на див звяр. Дрехите му също бяха разкъсани.
Всеки един от малката банда се обръщаше към главатаря си с „господарю Мордред“, а понякога и с „Ваше Величество“.
Тайната им наблюдателка потръпна.
Тя превключи на друга камера и остана шокирана (дори и след като бе видяла двата трупа), когато съзря огромната котка на Моргана, проснала се мъртва в най-далечния ъгъл на стаята. Главата на звяра бе изкривена под странен ъгъл като че ли някаква сила бе го надвила по мощ и свирепост и му бе извила врата. По трупа имаше и рани от нож.
Трейн отново се беше върнал в своя ъгъл и изобщо не помръдваше на стола. Кръвта му продължаваше да капе по мебелите и по пода.
„Горкото котенце“ — това бе казал Мордред и то прозвуча като мързелива забележка. За миг, когато извърна глава и метна бегъл поглед на погубения звяр, той наистина изглеждаше тъжен.