Вече казах, че не си губих времето да се чудя на магиите на Мерлин; и все пак силата и уменията, които упражни върху мен, ми направиха силно впечатление. Неизбежно у мен започна да се утвърждава убеждението, че съдбата или някой могъщ бог, или пък някоя всепомитаща сила е решила, че трябва да изиграя много по-голяма роля на този свят, отколкото бях играл досега. Започнах да се чудя дали пък такива опустошителни удари като загубата на моите хора и на лодката ми не са част от някакъв по-велик план, който накрая ще ме изведе до успех и слава.
След като Вивиан и аз отново тръгнахме на път, този път на собствените си крака, замалко не й се извиних, задето почти насила съм я отвел при Вортигерн и съм подложил на опасност както нея, така и момчето, за което толкова се безпокоеше; но само от гордост не го направих.
Разбира се, беше ме яд на Вортигерн, задето ме бе измамил и бях останал без обещаната награда. Но сега вече имах основателна причина да предполагам, че кралят си е платил за всичко.
Чудех се какво ли ще заварим, като стигнем там, за където бяхме тръгнали. Бях благодарен на стареца от оракула, че успя да организира бягството ни по чудо; и все пак си мислех, че е длъжен да ми оказва възможно най-голяма помощ в отплата, задето съм рискувал живота си и съм жертвал живота на моя екипаж в опит да защитя неговия дом.
Въпреки че гласно изказах желание да стигнем до пещерата час след като сме тръгнали, не мислех, че това би могло да стане. Смятах, че ще се върнем при скалата на Мерлин най-малко след няколко дни и ще открием, че къщата и земите все още са във владение на Комор или на малък гарнизон от неговата войска. Освен това бях сигурен, че войниците вече са се изнервили достатъчно и ще претърсят пещерата.
Оттук нататък въображението ми нямаше никакво желание да продължава. Въпросът, който наистина ме гризеше, бе: какво ли се е случило с Джандрий? Ами със съкровището? Но онова, което непрекъснато се натрапваше пред очите ми, бяха преди всичко пшеничената коса и сините очи на жената на върховния жрец (каквато все още вярвах, че беше). Не може да се отрече, че такива видения притежават някаква магия. Магия, която няма нищо общо със заклинанията на разни старци, погребани под скалите.
След като бях усетил на гърба си силата на стария Мерлин, упражнявана от голямо разстояние чрез посредник някакво си дете, като нищо си въобразих, че Бран, върховният жрец на този оракул, ще притежава забележителни способности и ще ги използва, за да накаже моето нахлуване в семейния му живот. И все пак, разбира се, тези работи рядко са толкова прости, колкото може да си помисли човек. Изникваше и друг изнервящ въпрос: защо източникът на една толкова огромна магическа сила е бил принуден да търпи нахлуването на Комор?
Докато пътувахме, все още ми се виеше свят от изобилната магия. Естествено, бях благодарен, че съм оцелял, но сега бях изпаднал в ново положение — човек, който няма нито следовници, нито господар, на когото да бъде предан. След като загубих хората си и „Късата змия“, бях кажи-речи напълно откъснат от своята земя и своя народ.
При това положение реших, че за мен е крайно време да избера някой бог и да му предложа своята вярност — отначало най-подходящият кандидат ми се струваше Тор. В миналото въртоглавият бог, размахващ чук, винаги ми бе изглеждал способен да разбере трудностите на един мъж, забъркал се в подобни неща просто защото е мъж. Но после си помислих, че може би е редно да посветя верността си на някой друг бог, тъй като Тор май нямаше нищо общо с неотдавнашното ми чудодейно бягство.
Що се отнася до минаващото време, нашето пътуване от лагера на Вортигерн обратно към скалата на Мерлин скоро стана досущ толкова объркано, колкото и онова в обратната посока. То май продължи също толкова дни, може би три или четири. Не мога да бъда по-точен, защото, също както при предишното ни пътуване, щом светлината и мракът взеха да се редуват много непостоянно, броенето на дните стана безсмислено. Както човек, обзет от силна треска, губи следите на времето, така стояха нещата и с нас.
След като под водачеството на наметалото бяхме извършили дълъг преход по суша между два потока, открихме вълшебната лодка с платното от три клона да ни чака на брега на потока, до който бяхме стигнали.