Когато умората и гладът ни подсказваха, че, грубо казано, сме изминали в път още един ден, спирахме и правехме бивак — за това поне пейзажът бе достатъчно стабилен. Можехме да палим и огън, а понякога успявахме да посъберем и храна; каквото и да хванехме в ръце, и неговото време започваше да тече според нашето.
Вивиан се зачуди на глас какво ли става с пепелта, която оставяхме след себе си.
Изръмжах, че май си имаме и по-големи дертове от тоя.
Докато пътувахме или си почивахме, започнах да разказвам на Вивиан (все още вярвах, че е жрица, а не някаква си танцьорка на еротични танци… която някога е била послушница, готвеща се да стане християнска монахиня!), че откак се помнех, бях убеден, че съм предопределен за величие. Тя се съгласяваше и прилежно ме слушаше, но беше лесно да се забележи, че мислите й често витаят другаде.
Нощем обикновено лежахме близо един до друг край малкия огън и, разбира се, усещах силно желание да легна с Вивиан. Докато я гледах как се движи наоколо, си я представях без дрехи, в онзи момент, когато бе смаяла и отклонила вниманието на онези нещастни разбойници. Крушението на „Късата змия“ край скалата на Мерлин бе предшествано от дълго, студено пътуване по море, по време на което жените бяха забележителни единствено със своето отсъствие. И все пак донякъде се съобразявах с предполагаемото положение на спътницата си — тя бе посветена за жрица и може би бе дала свещен обет за девственост.
Когато я попитах дали е давала такъв обет, тя млъкна и после отвърна замислено:
— Да, едно време…
Но след като помисли още миг, тя колебливо доуточни, че всъщност поетият от нея обет не бил за вечни времена.
Нямах съмнения — а сега съм повече от уверен, — че Вивиан ме намираше привлекателен. По онова време, когато казвах, че при мен почти винаги е така с жените, това не бяха хвалби. Но все пак, като толкова много други жени, тя се двоумеше. В случая с Вивиан тези съмнения бяха приели формата на нови и нови колебания, на мърморене, че тия креватни истории със сигурност биха й попречили да си прави магиите. За нея магиите бяха нещо важно, основната й грижа.
— Мисля, че не твоята магия ни води, Вивиан, а тази на Мерлин.
Сега тя се посъветва с наметалото, сгъна вълшебната дреха и я сложи настрани.
После, след като отново ме изгледа с преценяващ поглед, тя ми позволи да направя онова, което исках — простря се на земята до огъня и измърмори, че, естествено, не би искала да се караме.
Не ме интересуваше особено какви аргументи е сметнала за важни тази привлекателна млада жена, за да стигне до желания от мен извод. Нито пък бях много изненадан от откритието, че тя май не беше девствена.
Само след минута усетих как очите ми се затварят и започнах да си представям, че мекото тяло, което така приятно мърдаше и стенеше под мен, бе тялото на Джандрий.
XIX
След като изразходвахме страстта си, Вивиан и аз заспахме все така притиснати в здрава прегръдка. След няколко часа се събудихме едновременно край пепелта на огъня от слаб, натрапчив звук — всъщност от скърцането на весло на борда на лодка. Два пъти то остро преряза слуха ни през мъглите на ранното утро, а не след дълго го последваха и слаб плисък и човешки гласове. Приближаваше малка лодка с неколцина души на борда.
Гнездото от листак, сред което се бяхме сгушили, ни скриваше дотолкова, доколкото бихме се скрили и навсякъде другаде наоколо. Вдигнах глава и стиснах оръжието си, но не направих никакви други движения, освен да се уверя с бърз натиск на дланта си, че и спътницата ми е будна и мълчи. Вивиан се извърна внимателно и погледна натам, накъдето се взирах. Лежахме и мълчахме като трупове, увити в одеялата, които бяхме отмъкнали. Не след дълго видяхме как преминаваме отново ние, такива, каквито бяхме преди. Видяхме се като двама от четиримата, тръгнали да се срещнат с обречения Вортигерн, а и другите двама ни бяха познати. Когато осъзнахме какво виждаме, така се вцепенихме, че не можехме нито да помръднем, нито да се скрием. В един момент Вивиан вдъхна шумно, сякаш искаше да извика на привиденията. След миг гласът ми се възвърна и — може би глупаво — изкрещях дръзко предизвикателство. Ала по някаква причина нито нашите образи, нито пък тези на придружаващите ги Амби и Гуторм не можеха нито да ни видят, нито да ни чуят.
Вцепенени от шока, лежахме и съзерцавахме как преминава компанията фантом. Лодката заплува нагоре по течението и се изгуби от погледите ни. Измина още време, а ние продължавахме да лежим в гнездото от листак, да гледаме и да се чудим.