— Това бяхме ти и аз!
— И друидът… — тя си пое дъх. — И Амби.
Часове след като лодката бе преминала край нас, усетих, че ме обзема страх, задето съм видял призрака на мъртвия Гуторм. И още по-дълбок страх, че пак ще го видя — но, както става с повечето страхове, това никога не се сбъдна.
В определен смисъл видението ме потресе по-силно от всички ужаси и чудесии, с които се бяхме сблъскали в лагера на Вортигерн. Смъртта и жертвоприношенията за мен не бяха нищо ново, но призраците бяха нещо друго. Виждах се такъв, какъвто бях тогава, уверен, че мога да накарам крал Вортигерн да ми плати в злато, задето съм му завел момчето магьосник. И уверен, че събитията, които ми предстоят във времето, тепърва ще се решават; а онова мое „аз“, което наблюдаваше, бе много по-мъдро — или поне така си мислех.
Една от най-странните гледки, която може да съзре човек някога, е да види образа си в естествена големина без огледало.
Объркани от това преживяване, Вивиан и аз станахме и потеглихме наново. Няколко дни поред само вървяхме ли вървяхме, но не ни се случи нищо по-лошо от обичайните, неизбежни неудобства на всяко дълго пътешествие. И все пак нашето пътешествие беше всичко друго, но не и скучно. Ядяхме каквото намерим — разни горски плодове, понякога и гъби, когато на пътя ни се изпречеше лято или есен. А когато ни се изпречеше зима, бързахме, без да спим — само с възможно най-кратки почивки, за да не замръзнем.
Една нощ аз отново исках да легна с Вивиан, но тя ме отряза — рече, че сега наметалото било против и я наказвало с ужасни видения, задето ми се е отдала предишния път. За миг се подразних. Но след няколко часа, тъй като изгледите да видя отново Джандрий се приближаваха все повече, привлекателността на Вивиан пропорционално намаля.
Най-накрая със спътницата ми стигнахме отново до морето. По заповед на виденията, внушавани от наметалото на Мерлин, изтеглихме лодката, която намерихме неотдавна, на една тясна ивица пясък, която ни изглеждаше позната. Бе ранна пролет.
Онова, което видяхме, постепенно потвърди степента на чудото. Докато формите и цветовете на облаците бавно се изменяха, ми се стори, че си спомням приеманите от тях форми; уплаших се (никой воин не трябва да се срамува, че го е страх от магия или призрак), когато осъзнах, че това е точно онзи залез, чиято помръкваща жарава бе огряла нашето потегляне оттук, а сега приветства пристигането ни със зарево.
После духът ми се ободри. Щом магията на Мерлин чрез някакво непонятно нам завъртане на дните и часовете в обратна посока, наистина ни бе върнала точно в нощта на нашето заминаване, то тогава шансът да заваря съкровището си непокътнато и че все още не са открили в пещерата Джандрий и останалите, неимоверно се увеличаваше.
Вълнението ми нарасна. Като продължавахме да следваме пътя, сочен ни от вълшебното наметало, с Вивиан потеглихме малко преди слънцето да се скрие и за кратко гребахме покрай брега в намерената от нас лодка, по-малка дори и от онази, с която пътувахме на отиване. След около час път теченията и леките вълнички, сред които бяхме навлезли, с опърпани и разпарцаливени от дългия път и битките дрехи, с празни отново кореми, ни върнаха при скалата на Мерлин. Навлязохме през ниския вход във влажната пещера само час, дори и по-малко, след като бяхме тръгнали. Приливът все още не бе изпълнил коридора и беше трудно да го видиш от по-далечно разстояние, особено нощем.
Веднага след като влязохме, срещу нас скочи Пресуши шише — бе застъпил на пост. Когато видя кои сме, зяпна от смайване, което след миг се смени с разочарование. Останалите също се измъкнаха от скривалищата си и се стълпиха да ни посрещнат. Съзрях мълчаливия силует на Джандрий, загърнала раменете си с одеяло. Изглеждаше ми някак си по-натежала и не толкова съблазнителна, колкото си я спомнях.
— Да не би да са ви забелязали, когато тръгвахте? — настоятелно попита тя. — Затова ли се връщате?
Бран, с изопнато от тревога лице, излезе от мрачната каменна ниша и взе да ни разпитва.
— Как така се връщате с друга лодка? Какво е станало с Амби и Гуторм? Ами с онези хора в другата лодка?
С Вивиан се спогледахме и всеки от нас започна да обяснява нещо различно. После и двамата отложихме обясненията за по-късно.
Вивиан изписка и това разсея вниманието им. Сега наметалото на Мерлин сякаш мърдаше около раменете й и изведнъж се превърна в гирлянда от цветя. Вгледах се отблизо в цветовете, Вивиан също, но те изглеждаха като най-обикновени листа и цветя — цялата магия бе изчезнала.