Всичко, което открихме в пещерата, потвърждаваше, че сме се върнали при скалата на Мерлин едва час след като бяхме тръгнали. Свещта, която, както си спомних, гореше върху една естествено оформила се маса в пещерата, все още не бе догоряла.
Най-отгоре, върху най-високите пластове скала, където вероятно лежаха погребаните кости на Мерлин, огромните огньове, осветили тръгването ни, още грееха ярко като морски фар. Докато приближавахме долния вход на пещерата, бяхме дочули отгоре същите звуци от пиянски пир, които огласяха и заминаването ни.
Когато тръгвахме, бе ми минало през ума, че завоевателят може да има намерение да изгори къщата. Но сега, гледайки от друг ъгъл, си мислех, че не е така — това бяха просто празнични огньове. Или пък може би Комор и неговите магьосници имаха по-добра представа от мен какви чудеса ги чакат тук, долу, и тези пламъци бяха само стражеви огньове, с които искаха да накарат стареца да си стои в мрака на пещерата, само на една ръка разстояние.
Още по-вълнуващо бе, както скоро разбрахме, че Комор още не бе претърсил най-дълбоките подземия на пещерата и той, и хората му все още бяха твърде заети да разглеждат чудесиите, разпръснати из цялата къща. Както скоро разбрахме, вниманието на Прокълнатия било погълнато най-вече от библиотеката.
Освен това по-късно един от нашите подслуша какво си говорят Коморовите воини — сред тях бил плъзнал слух, че в постройките имало скрити ужасени девственици, служителки на култа, които те можели да насилят.
Бран и Джандрий, Мод и Пресуши шише още не бяха успели да се отегчат от това, че са затворени в дълбоки, изолирани скривалища. По време на нашето отсъствие — толкова кратко за тях — те се бяха вкопчили с неуморим инат в надеждата, че Прокълнатия ги е забравил, или пък че няма да бъдат открити, преди Комор и войската му да се разкарат. А огледът, който направих набързо, потвърди, че чувалите със злато и сребро все още си лежаха в дълбоката дупка, засипани с камъни, там, където ги бяха оставили моите хора.
Воините на Комор, разочаровани, че не бяха открили очакваната тълпа девственици вътре в оракула, бяха решили да изчакат до сутринта и тогава да претърсят пещерата, където според тях се криеше плячката им.
Каквото и да смятахме да правим, нямаше да бягаме по море пак. Лодката, с която се върнахме ние с Вивиан, бе твърде малка, че да побере повече от двама-трима, а друга нямахме.
Бран с всички сили се опитваше да измисли нещо, но на мен ми се струваше, че можем да се надяваме единствено на стареца. И бях решил да се изправя лице в лице с него — или с призрака му, ако стане нужда.
Сега без бой си признавам, че когато непосредствено ми се налагаше да прибягвам до подобна крайна възможност, чувствах определено нежелание да приближавам стареца, който по някакъв тайнствен начин живееше под скалата, тук, на това уединено място за срещи на земята, морето и небето. И все пак се чувствах задължен поне да му благодаря. А след като изразя дължимата му благодарност, бях твърдо решен да го разпитам за определени неща, които само той можеше да ми каже.
Вивиан не ми предложи да дойде с мен при Мерлин и аз реших, че това е странно поведение за жрица.
Не след дълго награбих няколко свещи и се изкатерих до средата на изкачващия се нагоре коридор, а после навлязох в страничния, в който преди бе изчезнал Амби.
Вчера, както се падаше по тукашното време — а колко неизмеримо отдавна ми се струваше, че се е случило! — бях преценил, когато Амби се стрелна през дупката, че ще е само загуба на време голям човек да се опитва да го преследва. Но сега, когато сам се опитах да вляза със свещ в ръка, кой знае как успях да се промъкна много по-навътре, отколкото очаквах. Сякаш по някакъв чудат начин скалите се приспособяваха към по-едрото ми тяло.
Подозирах, макар и с всички сили да се стараех да не се замислям много-много за това, че бях увит в пашкул от силна магия, плътна като дим. Никога не съм бил особено чувствителен към подобни неща — нечувствителност, която понякога беше предимство, но най-често не беше. Не можех да осъзная присъствието на подобни сили, освен ако въпросната сила не се проявеше открито.
Щом открих тесния проход и стигнах дотам, докъдето можах да се промъкна, без да си раздера дрехите или да се одера, спрях.
След като няколко секунди чувах единствено собственото си дишане и биенето на сърцето си, казах тихо: