— Старче, аз съм Хакон и съм дошъл да ти благодаря. Ако наистина си тук… Тук ли си?
За миг се почувствах глупаво — приказвам шепнешком на някакви си камъни… Но само за миг — после глупавото чувство се смени със страх и почит.
Амби ми бе казал, че за да види Мерлин, му трябва огледало, но аз нямах особено желание да съзерцавам говорещите кости. Всъщност осъзнах, че съм стиснал очи. И все пак в ума ми започна да се очертава лицето на онзи, който ми заговори. Бе лице на старец — сурово, но не и ужасяващо.
— ЗНАМ КОЙ СИ. ТУК СЪМ. — Отговорът дойде с нещо като скърцащ шепот и добих впечатлението, че стига до ушите ми през самата корава скала, а не по въздуха в тесния коридор.
— ТУК СЪМ, ВОЙНИКО — повтори беззвучният глас. — КАКВО ИСКАШ ОТ МЕН?
— Първо искам да ти благодаря за живота си. В лагера на Вортигерн бяха готови да ни убият и тримата.
— ПРИЕМАМ БЛАГОДАРНОСТТА ТИ. НЕЩО ДРУГО?
Разговорът ни продължи и осъзнах, че думите изобщо не стигат до мен през ушите ми. Нито пък минаваха през скалата или по въздуха — просто изникваха в ума ми. А тонът им, който възприемах, сякаш ги чувах по нормалния начин, бе суров и рязък.
Някъде в дъното на ума ми се въртеше мисълта, че при тази среща с Мерлин честта и личният ми интерес биха изисквали да настоявам да ми се плати за досегашната служба и за погубения живот на моите воини. Но сега, дълбоко под земята, обкръжен от тишина и магия — заловен в потока на времето, присъщо на самите скали, така безкрайно, че ми се струваше, че тук време изобщо не съществува — подобен пазарлък ми изглеждаше невъзпитан. Дори и враждата или приятелството трябваше да почакат. Първо трябваше да поставя много по-важни и основни въпроси.
— Бих желал да знам ти наистина ли си Мерлин — настоях дръзко, с малко по-силен глас.
— АЗ СЪМ И НИКОЙ ДРУГ. КАКВО ИСКАШ ОЩЕ?
Имах впечатлението, че Мерлин ми се гневи студено, а не се сещах за никаква причина за това.
— Ако съм казал или направил нещо, с което съм те обидил, господарю Мерлин, съжалявам. Ако можех да те освободя от твоя затвор, бих го сторил.
— ТОВА Е НЕВЪЗМОЖНО.
— Съжалявам. — После нещо ме подтикна да продължа. — Господарю Мерлин, в лагера на Вортигерн ние срещнахме странни хора, могъщи магьосници.
— ЗНАМ.
— Тези могъщи магьосници бяха дошли според мен от някакъв друг, далечен свят. Чух ги да говорят с момчето Амби. И казаха, че търсят… твоите кости.
Тази новина май никак не го изненада.
НЕ ТРЯБВА ДА ИМ СЕ ПОЗВОЛЯВА ДА ГИ ВЗЕМАТ. ТЕЗИ ЗЛОДЕИ ТРЯБВА ДА БЪДАТ ПРОГОНЕНИ. — Пауза. — КАЗАЛ ЛИ ТИ Е АМБИ, ЧЕ СМЯТАМ ОТНОВО ДА ПОСТРОЯ КАМЕЛОТ?
Това ме изненада много.
— Не.
— ВИЖДАЛ ЛИ СИ БИБЛИОТЕКАТА?
— Да, господарю. Стаята с книгите в твоята къща, нали. Но не ми беше много интересно, знам да чета само десетина думи.
— ТЯ Е СЪЩО И ПРОЗОРЕЦ КЪМ ДРУГИ МЕСТА. И ЗАТОВА ТРЯБВА ДА СЕ ОХРАНЯВА.
Тук разговорът ни прекъсна за известно време — достатъчно, за да си поема дъх пет-шест пъти. Скалите покрай мен бяха толкова тихи, че лесно чувах собственото си непринудено дишане. Наоколо не дишаше ничий друг бял дроб, освен моя. Някъде в далечината капеше вода — кух, пукащ звук.
— ИМАШ ЛИ НЯКАКВА ДРУГА ПРИЧИНА, ОСВЕН БЛАГОДАРНОСТТА, ДА СЕ ВМЪКНЕШ СЕГА ТУК, СРЕД МОИТЕ КАМЕННИ СТЕНИ?
— Търся си достоен господар — крал, кралица, бог — на който честно и предано да служа. Ако можех да видя лицето ти, о, велики магьоснико, то тогава…
— ИЗОБЩО НЕ ОЧАКВАЙ ДА ГО ВИДИШ. НЕ Е ВЪЗМОЖНО. — Гневът на стареца — сега бях сигурен, че е гняв, и то насочен срещу мен — не стихваше. Но неохотно той го овладяваше.
В ума ми внезапно и неволно изникна образ — сухи кости, човешки скелет, който бавно се превръща в прах под огромните скали. Някъде в дъното се чуваше женски глас и според мен жената се смееше. Когато имам такива видения, знам, че те са резултат единствено на моето въображение, а не на магия, и се напрегнах с всички сили да ги прогоня.
— Ако твоят крал, Артур, бе все още жив — някакъв внезапен подтик ме накара да кажа това — бих се радвал да му предложа своята преданост.
— АРТУР ГО НЯМА — Мерлин отговори бавно и недвусмислено.
След тези думи между нас отново се простря тишина и аз отчаяно се замислих какво да кажа. Най-накрая си поех дъх и рекох наслуки:
— Ако всички истории, в които се разказва колко добър и благороден крал е бил Артур, са истина — не, дори и само половината от тях да бяха нещо повече от приказки за лека нощ — тогава бих приел за чест да седна на неговата кръгла маса.