Последва нова пауза, която ми се видя много по-дълга, а после в затворения коридор като че ли лъхна лек бриз.
Но гласът на Мерлин все още идваше до мен, сякаш се изцеждаше от скалата. Отново си помислих, че гневът му вече не е толкова очебиен, макар и да бяхме много далеч от сърдечност.
— ЩЕ ТИ БЪДЕ ОКАЗАНА ПО-ГОЛЯМА ЧЕСТ, ОТКОЛКОТО СИ СИ ПРЕДСТАВЯЛ НЯКОГА, ПИРАТЕ. ТИ НЕ СЪЗНАВАШ ВЕЛИЧИЕТО НА ОНОВА, ЗА КОЕТО С ТАКАВА ЛЕКОТА ПРИКАЗВАШ. И ВСЕ ПАК, ОТ МОЕ СОБСТВЕНО ИМЕ ПРИЕМАМ ПРЕДЛОЖЕНИЕТО ТИ ДА МИ СЛУЖИШ. МОЖЕ ПЪК ТЕПЪРВА ДА ЗАСЛУЖИШ ПРАВОТО ДА СЕДНЕШ НА КРЪГЛАТА МАСА.
— Благодаря, сър. Готов съм да ме подложите на изпитание, за да заслужа това право, както казвате.
Никакъв отговор.
— Сър, казвате, че крал Артур го няма вече. Но всъщност той е все още жив някъде?
— НЕ СИ ГУБИ ВРЕМЕТО В ТРЕВОГИ И ЧУДЕНЕ ЗА ОНЗИ, КОЙТО ГО НЯМА. АКО КАМЕЛОТ БЪДЕ ПОСТРОЕН ОТНОВО, ИМА НЕПОСРЕДСТВЕНИ ЗАДАЧИ, КОИТО ТЕ ЧАКАТ.
Това напълно ме устройваше; онова, което исках, беше работа за вършене, ясно определени задачи, подходящи за боец, и макар че тогава не казах нищо повече по темата, очаквах могъщият господар магьосник, комуто се бях врекъл да служа, да ме възнагради хубавичко за извършеното.
Мерлин, очевидно доволен, че съм постъпил на служба при него, не загуби много време, докато ми обясни първата ми задача:
— В ТАЗИ КЪЩА ИМА ОПРЕДЕЛЕНИ НЕЩА, КОИТО ТРЯБВА ДА СЕ ПАЗЯТ ОТ МАЛОУМНИ ЗЛОДЕИ КАТО КОМОР И НЕГОВИТЕ ВОЙНИЦИ. КРЪГЛАТА МАСА Е ВЪТРЕ В КЪЩАТА. И БИБЛИОТЕКАТА — НЕЗАВИСИМО ДАЛИ ТАЗИ СТАЯ ТЕ ИНТЕРЕСУВА ИЛИ НЕ, ТЯ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ЗАЩИТАВАНА. ДОСЕГА ТЕЗИ ЖИЗНЕНОВАЖНИ НЕЩА СА НЕВРЕДИМИ, НО МОЖЕ И ДА НЕ БЪДЕ ВСЕ ТАКА.
— Кръглата маса на Артур! — удивих се аз.
— ВИЖДАЛ СИ Я, В ТЪМНАТА ЗАЛА.
— А, онази. Да, видях я — казах аз, но всъщност едва-едва си спомнях как изглеждаше. — Но тя беше… ами изглеждаше си като най-обикновена маса. Голяма, иначе си беше като другите. — Замълчах за известно време. — Някои от столовете бяха покрити с плат.
— НЕ Е КАТО НИКОЯ ДРУГА. И ЕДИН ОТ СТОЛОВЕТЕ ГО НЯМА — ТРОНЪТ НА РИСКА.
— Простете невежеството ми, господарю Мерлин, ала какво е това?
— Стол, на който може да седне само чист, съвършен рицар, инак биха настанали големи беди. — Мерлин млъкна, после продължи. — Беда за цялото кралство. Според мен тронът на риска е бил грешка… но понякога, след като се създаде нещо велико с магия, то не може да бъде променено.
— Също като заклинанията, които ви държат заключен тук в скалите, сър. — Вътре в душата си не бях готов да повярвам, че наистина съществуват невъзможни неща.
Мерлин явно нямаше никакво намерение да си говорим за личните му проблеми.
— ПЪРВО — ТРЯБВА ДА ПАЗИШ НАЙ-ЖИЗНЕНОВАЖНИТЕ НЕЩА В КЪЩАТА, МАСАТА, СТОЛОВЕТЕ КРАЙ НЕЯ И БИБЛИОТЕКАТА. ПОСЛЕ — КОМОР И НЕГОВАТА ПАПЛАЧ ТРЯБВА ДА БЪДАТ РАЗКАРАНИ ОТТУК, И ТО БЕЗ ДА СЕ ГУБИ ПОВЕЧЕ ВРЕМЕ.
Старият Мерлин говореше със спокойна решителност, която успя да събуди отклик в сърцето ми.
Говореше за подвиг като този да прогониш цяла войска сякаш по-просто нещо не съществуваше. И аз се зачудих — щом е така, защо на Комор и на неговата паплач бе позволено да изтребят моите хора и да нахлуят в къщата. Но засега не възразих. Хрумна ми нещо в наше предимство.
— Тъй като той е сигурен, че е победил, може и да е лесно да го хванем неподготвен.
— ЧУДЕСНО! ЗА ДА СИ СПЕЧЕЛИ МЯСТО НА КРЪГЛАТА МАСА, ЕДИН ВОИН ТРЯБВА ДА Е СПОСОБЕН ДА ИЗМИСЛЯ ПЛАНОВЕ ЗА НАПАДЕНИЕ.
— Ала, господарю Мерлин, щом се налага да прогоня цяла войска — изтъкнах аз — на мене ще ми трябва значителен брой воини, които да командвам. Ако имах поне стотина викинги подръка, на половината на Коморовите хора, щях да се захвана с тази работа без капка съмнение в победата си.
Точно над главата ми се пропука една скала, сякаш бе ударена с гигантски чук. Неволно трепнах. Гневът на Мерлин отново забушува.
— ПРОКЛЕТА ДА Е ТВОЯТА ПЛАХОСТ! НИКАКВИ СТО ДУШИ НЯМА ДА КОМАНДВАШ! ДОРИ И ДЕСЕТ ДУШИ НЯМА ДА КОМАНДВАШ! — И след като Мерлин бе млъкнал, близката скала продължи да се пропуква, сякаш се бяха сблъскали два големи камъка, или пък цялата грамада се готвеше да се срути връз главата ми.
Но щом Мерлин ме обвини в плахост, лицето ми пламна, и този път дори не трепнах.
— А кого ще предвождам тогава? — настоях аз. Тонът ми вече не бе чак дотам уважителен.