Мерлин не отговори директно на въпроса ми. Каза ми само, че има и някой друг, с когото би било добре да се срещна, преди да се опитаме да правим каквото и да било.
— Но кой е той, господарю мой?
Ала Мерлин ми каза само кога и къде да очаквам среща с този нов човек, който щял да пристигне скоро в имението. Не се и опита да ми каже кого трябва да чакам. Сега разбирам, че тази потайност е била добра идея. Макар че вече постепенно бях започнал да свиквам с разните чудеса и му се бях заклел във вярност, ако старецът ми бе казал за кого става въпрос, никога нямаше да му повярвам.
XX
На следващата сутрин зората ме завари буден. След като бях спал само няколко часа, отново излязох навън. Когато се измъкнах от горния вход на пещерата, нито един враг не се оказа наблизо и аз предпазливо се промъкнах към купчина камъни само на няколко крачки от мен — от това скромно възвишение можех да наблюдавам къщата, на хвърлей камък разстояние оттук. Дали само чист късмет ме накара да избера това място, или пък до него ме бе довело нечие недоловимо влияние, но аз бях в прекрасна позиция да стана свидетел на пристигането на човека, когото Мерлин ми бе казал да очаквам.
През портата влезе тънък, тъмен и сгърбен силует и закуцука напред храбро и енергично — май се гласеше да проси милостиня от хора, които едва ли щяха да му я дадат. Сега Комор командваше в къщата, но порталът бе все така доверчиво — или може би глупашки — отворен, както го бяха държали и предишните тайнствени собственици. Наклонената повърхност на дъбовата врата, покрита с бронз, отразяваше лъчите на току-що изгрялото слънце и мяташе към мен отблясъци.
Логично беше, че няма начин да бъда сигурен, че този странник, вероятно слабоумен, е точно човекът, когото ми бе казано да очаквам, и все пак по някакъв начин го знаех. Този безочлив просяк отново и отново притегляше погледа ми — а той дръзко заговаряше наред и войници, и кибици, докато се движеше сред тях и се подпираше на дървена тояга, протегнал умолително оръфаната си шапка. Не мога да кажа дали всъщност някой от враговете ни пусна нещо в нея. Мършавата, изкривена фигура бавно обиколи къщата и явно дръзна дори да влезе вътре — известно време не се мяркаше никакъв, но после се появи сред скалите по средата на пътеката, която изкачваше хълма, много по-близо до мен.
Лек шум зад мен ме накара да се извърна на пета; бе само Вивиан, която също бе излязла навън. Тя застана мълчаливо до мен и двамата се втренчихме предпазливо към къщата.
Неколцина Коморови войници, било от садизъм, или просто защото бяха в игриво настроение, се опитаха да забавят просяка, като си правеха шегички с него, но после нещо явно ги бе накарало да променят решението си. Какво точно стана, не ни беше ясно. Имах чувството, че щом фигурата на просяка изчезна от погледите им, те мигом забравиха, че е бил сред тях.
След като обиколи къщата — държеше се като някой, който иска да огледа положението — той пое към нас. Когато минаваше през групи войници, те сякаш се дърпаха сами от пътя му, без да го поглеждат, като явно съзнаваха присъствието му.
Уродливият просяк хвърли поглед към нас, и аз за малко да се оттегля обратно в пещерата, но Вивиан ме хвана за ръката и ме задържа. Докато гледаше приближаващия човек, на лицето й се изписа странен израз.
Като напредваше и се подпираше на тоягата, той отново хвърли поглед в наша посока. Стори ми се, че се усмихва. Без колебание той продължи, куцукайки, и се доближаваше до нас с Вивиан. Щом стигна на двайсетина метра от нас, усилено замаха с ръце, като ни сочеше, че трябва да се върнем към пещерата.
Реших да предизвикам странния новодошъл, но още преди думите да се откъснат от устните ми, фигурата рязко и драстично се промени току пред очите ми. Чух как Вивиан извика от изумление.
Каква част от маскировката му бе магия, а каква — дело на най-обикновен остър ум, не личеше от пръв поглед, поне за мен. Но образът на отблъскващия, вероятно прокажен просяк падна и новодошлият се превърна в синеок, голобрад момък, среден на ръст и с набито тяло. Той положи едрата си лява длан — на единия си пръст носеше златен пръстен с топъл, дружелюбен жест върху скалата, горе-долу на трийсетина метра над мястото, където бе затрупан старецът. Този младеж ми изглеждаше познат — походката му, погледът му, които не можах да позная веднага… и тогава ми просветна невероятната истина.
Очите му срещнаха погледа на Вивиан. Скоро пролича ясно, че никой от двамата не може да откъсне очи от другия.