— Позна ли ме, Вивиан?
Юношата — точно такъв си беше, нали и брада още не му бе поникнала — имаше дълбок, плътен глас. Сега бе изправил рамене и бе дръпнал качулката си назад — отдолу се показа бледо лице, не точно красиво. Нито една от чертите му не беше наистина неправилна, но сборът им даваше нещо съвсем извън обичайното. Изразът му със сигурност не беше нито израз на воин, нито на селянин, а по-скоро на човек, който най-вероятно е свещеник или учен и не се показва много често на слънце. Тъмната му гъста коса леко се къдреше над челото.
Когато тя не отговори, непознатият сграбчи ремъчето, висящо на врата му, и измъкна от дрехата си окаченото на него дребно нещо. Амулетът му представляваше малък кръст от рог или от потъмняла слонова кост и на мен ми се стори, че съм го виждал и преди.
Очите на момичето се разшириха и за миг тя загуби и ума, и дума. После мисълта й изригна навън:
— Амби?!
Той кимна сериозно.
— Да, така си свикнала да ме наричаш. Вече от години никой не ме е наричал така, но щом ти харесва, продължавай.
Аз може би не бях толкова изненадан, колкото Вивиан, тъй като загадъчното предупреждение на Мерлин все още бе свежо в паметта ми. Тя бе толкова смаяна, че бе загубила дар слово, и й бе необходима поне цяла минута, за да се убеди, че между десетгодишния хлапак, с когото се бе разделила толкова скоро — само преди ден по тукашното време — и този младеж на нейните години съществува тясна връзка.
Беше толкова поразена, че забрави, че трябва да се преструва на каквото и да било.
— Ама… ама… ама ти… ама как?!
— Всъщност не мога да ти обясня, не зная откъде да започна — бледият юноша седна до нея и след колебание, почти недоловимо, хвана изгорената й от слънцето загрубяла ръка. — Преживях цели пет години, откакто те видях за последен път.
Убедих се по-бързо и от Вивиан, че това е Амби, пораснал с пет години. Имах повече опит на този свят от нея, макар и да не познавах толкова магиите, и бях по-готов от нея да повярвам, че човек, когото бях познавал, може да претърпи такова невероятно преображение.
За да се уверя, че съм схванал фактите възможно най-добре, попитах новодошлия:
— Ти наистина ли така изглеждаш?
Без съмнение, тъй като току-що бяхме станали свидетели на едно преображение, въпросът можеше да се тълкува по много повече от един начин. Но младежът веднага схвана какво искам да му кажа и изглеждаше благодарен, задето съм го разбрал.
— Да, сега наистина изглеждам така. Само преди няколко дни — по вашето време — наистина бях момченце.
— И с какво име трябва да те наричам сега?
Преди да успее да отговори, Вивиан, съвсем объркана, го прекъсна:
— Къде беше?!
Отговорът май се оказа мъчничък за него. След неколкоминутна борба младежът заобяснява:
— През по-голямата част не бях далеч от времето и мястото, където се разделих с теб и Хакон. Май си спомням, че ти обяснявах, че ще стане така.
Момичето отново онемя. Пак беше мой ред да продължа с въпросите.
— Искаш да кажеш, че откакто се разделихме, си живял по… във времето на Вортигерн?
— Да… В това време или във време, близо до него, през повечето от тези пет години. Ако разбираш какво ти казвам, Хакон.
— Не знам дали разбирам, но се опитвам. И какво прави там?
— Предимно учех. Има толкова много за учене… — бързо му омръзна да ме гледа и се обърна към Вивиан. — О, Вив, светът е толкова по-голям, отколкото който и да било от нас е предполагал! По-голям, отколкото всеки от нас би могъл да дръзне да си представи, докато обикаляхме насам-натам с Бран, пеехме песни и правехме фокуси!
Щом чух това, се намръщих, но в този миг никой от двамата млади не ми обръщаше внимание.
Вивиан все още му се чудеше.
— Толкова… толкова си се променил!
Той безпомощно сви рамене.
Но аз бях готов да му повярвам.
— А ти какво би очаквала — попитах я — от едно момче, което е пораснало с пет години?
Точно в този момент Бран и Пресуши шише излязоха от пещерата и се присъединиха към нас. И на двамата им потрябва време да познаят новопристигналия.
— Амби се върна! — извика им радостно Вивиан.
И двамата съвсем се смаяха, когато им обяснихме, че този як младеж, който стоеше край пещерата заедно с нас, е Амби.
Амби ми обеща твърдо, че ще пита стареца за това как да се справим с Комор и какво смята да прави, ако изобщо смята нещо да прави, с оцелелите в пещерата. После ни напусна за известно време. Каза, че му е нужно да си поговори с Мерлин насаме.