Предложих да го придружа поне донякъде. Докато слизахме по толкова познатата ни сега пътека, му разказах какво съм се договорил с Мерлин. Той изказа предпазливо одобрение, все едно че отговорността за това бе негова.
На свой ред Амби нерешително заговори за Вивиан и за разни други неща. Попита ме колебливо дали ни се е случило нещо важно, докато сме се връщали с нея от Стоунхендж към скалата на Мерлин.
— Успяхме да се опазим живи, макар и да срещнахме опасности. Това си е направо постижение. Между другото, благодаря ти за наметалото. Много ни помогна.
Той небрежно махна с ръка.
— На стареца трябва да благодариш.
— Вече го направих. Но той май не ме обича много-много.
Момъкът примига насреща ми, но не каза нищо. Разделихме се там, където пътеката се раздвояваше, и Амби с решителен вид потъна в коридорчето, водещо към стареца. В мътната зеленикава светлина ми се стори, че скалите лекичко се разделиха и го пуснаха вътре.
Когато той се изгуби от погледа ми, аз слязох към дъното на пещерата и зачаках заповеди. Всеки път, когато видех жената на Бран, ми се искаше да я виждам отново и отново. А този път имах надежда да успея да я видя в отсъствието на съпруга й.
Бях доволен, че намерих Джандрий сама. Тя ме поздрави с обичайната си дружелюбна ведрост и ме увери, че е добре — както и нейният мъж, и детето й. По тукашното време Вивиан, Амби и аз бяхме отсъствали едва за кратко, време, съвсем недостатъчно, за да се свършат мижавите запаси от храна в скривалището.
— Между нас, лейди Джандрий, има нещо, за което още не сме разговаряли.
Тя се изчерви и сведе очи, но не можеше да отрече онова, което казах, нито пък искаше да се преструва, че не разбира за какво говоря. След малко погледите ни отново се срещнаха.
— Аз съм омъжена жена, Хакон. Имам и детенце, за което трябва да се грижа. — Тя притисна бебето до гърдите си и с това ме накара да забележа присъствието му. После добави пламенно: — Мъжът ми е добър човек и аз го обичам!
— Знам, че всичко това е вярно, милейди. Но когато те погледна, то няма никакво значение. А когато ти ме погледнеш така, както току-що ме погледна, напълно го забравям.
Докато казвах това, се усетих, че си вярвам.
— И аз го забравям — прошепна тя.
Бих я взел в прегръдките си, но вече чувах, че мъжът й и другите се връщат.
— Наистина заминахме — съобщих на хората на Бран, щом се скупчиха край мен и ме помолиха да им обясня онова, което на тях им изглеждаше като нашия провален поход към лагера на Вортигерн. — А сега се върнахме.
Очевидно Бран и Джандрий нищо не разбираха, но в момента не бях в настроение да се впускам в обяснения.
Попитаха ме какво е станало с Рогатия.
— Гарантирам ви — ако нещо може да се гарантира в това тресавище от магия, в което сме затънали, — че друидът няма да се върне.
— Ами Амби? Този млад мъж, който току-що пристигна, наистина ли е… наистина ли е…
— Наистина е той. Точно сега разговаря със стареца сред скалите. Ако искате още обяснения, питайте някой от тях двамата. На мен не ми е по силите да ви ги дам.
Бран ме погледна, поклати глава и въздъхна.
— Където и да сте били с Вивиан, не можахте ли да довлечете някоя свястна лодка?
— Ако онова, което ми разправя старецът от скалите е вярно, а пък аз съм склонен да му вярвам, лодка изобщо няма да ни потрябва.
Стори ми се, че разговорът между Амби и стареца се проточи зловещо дълго. Той се върна при нас бледен, ала решителен, и ни представи общ план как да изпъдим войската на Комор, уверен, че ще успеем. Искаше да говори с всички нас, особено с Бран.
Не след дълго към нас се присъедини и Пресуши шише, който още не беше видял толкоз магия, колкото бях видял аз, и който, доколкото знаех, никога не бе се опитвал да провре мощното си тяло в тясното коридорче, водещо към костите на Мерлин. Затова бе започнал да развива някаква теория, че онзи, който ни се явяваше в облика на стареца — независимо дали беше истинският Мерлин или някой самозванец — всъщност наистина се крие сред скалите, ала си е съвсем от плът и кръв, и хитро-хитро се е потулил чрез магия или просто чрез някой фокус в някоя вътрешна част на подземния лабиринт.
Амби със спокоен и уверен тон съобщи на нашето малко събрание, че ни предстои да изпъдим войската на Комор от къщата и нейните територии. Да се отървем от тях бе необходимо, за да опазим кръглата маса на Артур и библиотеката на Мерлин — и двете се намираха в имението.