Всички ние, естествено, бяхме доволни от идеята да изгоним Комор и войската му от крепостта. Проблемът беше, че не ни беше лесно да повярваме, че можем да го направим. Разбира се, не ми бяха останали никакви бойци, с които да се опитам да разчистя тази напаст. Помислих си, че ако можеше да се срещнем с Комор на четири очи, по мъжки, скоро бих могъл да уредя въпроса по някакъв начин, но май нямаше изгледи това да стане, меко казано.
Все пак заповедите си бяха заповеди, а аз имах непоклатимо доверие в Мерлин. Хвърлих меча и ножа, които бях подбрал в лагера на разбойниците — те вече нищо не чинеха, острието на ножа бе започнало да се измъква от дръжката и вече доста се беше поизтъпило — и взех да прехвърлям струпаните в пещерата оръжия и да си избирам необходимото ми въоръжение. Имаше прекрасен избор. Докато обикалях, усещах как у мен се надига яростен гняв, насочен към Комор и войската му. И във въображението ми се мяркаха Ивалд и други берсерки, които бях срещал в Северните земи. Онова, което виждах, не увеличаваше гнева ми, а по-скоро го поддържаше.
Искрено бях приел стария Мерлин за свой единствен господар, но в ума си и в сърцето си, макар че тогава не го съзнавах, все още търсех нещо по-голямо — някой бог. Нещо у мен упорито се бе вкопчило в идеята, че на боговете може повече да се разчита и че те са не само по-могъщи от хората. Исках бог, който би ми служил също толкова добре, колкото и аз бих се старал да му служа. Исках да си избера полезен за мен бог, също както си избирах оръжие.
Ако Вотан би поискал да ме избере за свой следовник…
Подобен избор, подобно приемане, разбира се, би било велика чест, чест, за която мнозина воини от Севера — пък и навсякъде другаде — бяха готови да убиват или да умрат. Такова предложение не се правеше на всеки.
Мъжете често говореха каквото им падне за берсерките. Когато предстоеше дуел или битка, някои хора разиграваха доста добри представления, като гримасничеха, скърцаха със зъби и ръмжаха като зверове и се опитваха да ужасят противника дотолкова, че той безпомощно да побегне. Но въпреки това не можеше да видиш често истинска берсеркова лудост.
В едно нещо бях сигурен, в името на всички богове — и то беше, че когато Ивалд участва в битката на стената, всъщност не той се би с врага.
В мечтите си виждах — човек, като ме погледне, не би ме помислил за мечтател, но иначе си имам тая склонност — как някой ден бардове възпяват в саги подвизите на Хакон Гордия, Хакон Храбрия.
Хакон берсеркът? Почти безгласно, аз произнесох тези думи. Също като прекрасните жени с лоша слава, тази фраза притежаваше мрачна привлекателност, а и по онова време от нея лъхаше увереност, че ни чакат беди и нещастия.
Междувременно Бран, който още не бе разговарял насаме със стареца, продължаваше да крои самостоятелни планове като че ли благополучието на останалите все още зависеше от него. Кроеше ги на глас — за добро или за лошо, това си беше негов стар навик, и си беше съвсем естествено хора, явно несвързани с другиго да приемат неговото водачество. Освен това той ме помоли за съвет, тъй като ме смяташе за много сведущ по въпроса — какъв според мен бил най-добрият начин да отведе малкото си семейство на безопасно място.
Дали Бран подозира какви чувства ме обземат, щом погледна Джандрий, която сега не изглеждаше толкова хубава, колкото би могла да бъде, защото съвсем скоро беше родила. Но гърдите й бяха едри и пълни с мляко и моето въображение неволно й връщаше девствената жизненост и грация.
Веднъж-дваж в присъствието и на двамата се извръщах внезапно и поглеждах остро Бран — но независимо дали той ме гледаше или не, лицето му с нищо не издаваше, че подозира какви чувства тая към жена му.
Амби, Вивиан и аз убедихме Бран, че никъде не е безопасно, освен ако не спечелим битката, за която настояваше Мерлин, и прогоним врага далеч от крепостта.
Бран, Пресуши шише и аз щяхме да ударим противника по най-традиционния и банален начин — оръжието щяхме да си изберем от значителния оръжеен запас на къщата. В същото време голобрадият млад помощник на Мерлин щеше да се бие зад гърба ни, въоръжен с вълшебни сили, които според мен щяха да му бъдат внушавани от стареца. Амби ни каза, че имал намерение да изпрати странни и мощни видения срещу нападащите войници, като по този начин ги разсея и ужаси. След всичко, което бях видял досега, бях готов да повярвам на стареца, че всеки негов опит да внуши ужас е успешен.